Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
4
Стълбище, което слизаше надолу в земята.
Това стълбище бе много по-старо от къщата, макар и да не можех да обясня как съм го разбрал. Стъпалата в средата бяха хлътнали под стъпките на онези, които бяха слизали по тях. То се виеше все по-надолу и по-надолу в скалата.
Тук-там — грубо изсечени изходи към морето, отвори, твърде тесни да се промъкне човек през тях, издатини, върху които бяха гнездили птици или в чиито пукнатини растяха диви треви.
А после — хладината, необяснимата хладина, каквато понякога усещате в стари манастири, разрушени църкви, обитавани от призраци стаи.
Спрях и разтърках с длани ръцете си над лактите. Хладината проникваше през стъпалата.
— Не иде от тях — рече той нежно. Изчакваше ме на стълбището малко по-надолу.
Полумракът се разпадна в приветливи шарки от светлини и сенки, създаваше илюзията за несъществуваща тук епоха на смъртните.
— Това е съществувало тук далеч преди аз да ги пренеса тук — обясни той. — Мнозина са идвали на този остров да се кланят. Може би го е имало и още преди тях.
Той отново ми помаха с характерното за себе си търпение. В погледа му имаше състрадание.
— Не се бой — повтори той и продължи надолу.
Срам ме беше да не го последвам. Стъпалата нямаха свършване. Стигнахме до по-големи проходи, чуваше се шумът на морето. Усещах хладните пръски по ръцете и лицето си, виждах как влагата лъщи по камъните. Но продължавахме да слизаме все по-надолу, ехото от стъпките ни отекваше в сводестия таван и в грубо изсечените стени. Тук бе по-дълбоко от всяко подземие, това бе ямата, която изравяш в детството си, за да се похвалиш на майка си и баща си, че ще прокопаеш тунел чак до центъра на земята.
Най-сетне заобиколихме поредния завой и грейна светлина. Най-сетне видяхме две лампи, които горяха пред една двойна врата.
Фитилите на лампите бяха потопени в дълбоки съдове, пълни с масло. А самата врата бе залостена с грамадна дъбова греда. Няколко мъже бяха нужни, за да я повдигнат, а може би и въжета и лостове.
Марий я вдигна и я остави отстрани с лекота, после се отдръпна и огледа вратата. Чух скърцането на още едно резе, което се раздвижи отвътре. После вратата се отвори бавно и дъхът ми секна.
Не само заради това, че той бе отворил вратата, без да я докосне. И преди бях виждал този малък фокус. Но стаята зад нея бе пълна със същите онези прекрасни цветя и запалени лампи, които бях видял в къщата горе. Тук, дълбоко под земята, имаше лилии, восъчнобели, оросени от блестящи капки влага, увивни рози в пищни отсенки на червеното и розовото, готови да се отронят от стеблата си. Това бе параклис — тази стая, огряна от трепкащите пламъци на обредни свещи и изпълнена с благоуханието на стотици букети.
Стените бяха покрити с фрески, като стените на древните италиански църкви, а изображенията бяха обковани с позлата. Но те не бяха на християнски светци.
Египетски палми, жълтата пустиня, трите пирамиди, сините води на Нил. И египтяни и египтянки, които плаваха по реката с изящните си лодки, разноцветните риби в дълбините под тях, птици с пурпурни криле, прелитащи горе във въздуха.
И във всичко това бе вградено златото. В слънцето, което сияеше от небесата, и в блещукащите в далечината пирамиди, в люспите на рибите и перата на птиците, и в украшенията на гъвкавите и изящни египетски фигури, замръзнали и вперили очи напред в своите тесни, издължени зелени лодки.
Затворих очи. После бавно ги отворих и пред мен се разкри цялото величествено светилище.
Редове от лилии върху нисък каменен олтар, върху който лежеше огромен златен ковчег, целият покрит с фини гравюри със същите египетски изображения. Въздушният полъх, който идваше по дълбоките отдушници, изсечени в камъка отгоре, караше пламъците на вечно горящите лампи да трепкат, разлюляваше високите зелени мечовидни листа на лилиите, потопени във вази с вода, които издаваха своя упойващ аромат.
Почти чувах химни, чувах песнопения и древни заклинания. И вече не се боях. Красотата вдъхваше огромна утеха, твърде величествена бе.
Но аз се взирах в златните врати на ковчега върху олтара. Той беше по-висок от мен. И тройно по-широк.
И Марий също го гледаше. И аз усетих мощта, която изтичаше от него, жарта на невидимата му сила, и чух как вътрешното резе на ковчега се приплъзва назад.
Бих се приближил мъничко до него, ако смеех. Не дишах, когато златните врати се отвориха докрай и разкриха две великолепни египетски фигури, мъж и жена, седнали един до друг.