Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
И навсякъде из средата на стаята, разпръснати сред масите и стъклените витрини, имаше удобни кресла със столчета за краката и канделабри или маслени лампи.
Всъщност създаваше се впечатление за уютен безпорядък, за дълги часове на чиста наслада, за място, което бе човешко до крайност. Човешко знание, човешки артефакти, кресла, в които би се отпуснал човек.
Останах тук дълго, разглеждах гръцките и латински заглавия. Почувствах се малко пиян, все едно бях случил на смъртен с много вино в кръвта.
Но трябваше да намеря Марий. Излязох от тази стая, слязох по малко стълбище и преминах по друг изрисуван коридор в още по-голяма стая, също окъпана в светлина.
Чух пеенето на птички и усетих аромата на цветята още преди да пристигна там. И се изгубих сред гора от клетки. Тук имаше не само птици с всякакви размери и цветове, имаше и маймуни и павиани, и всичките пощуряха в малките си затвори, докато обикалях из стаята.
Около клетките се тълпяха растения в саксии — папрати и бананови дървета, столистни рози, маргаритки, жасмин и други благоуханни нощни увивни растения. Имаше лилави и бели орхидеи, восъчета, които ловяха насекоми в своята паст, малки дръвчета, натежали от праскови, лимони и круши.
Когато най-сетне излязох от този малък рай, се намерих в зала със скулптури, която можеше да се равнява с всяка галерия във Ватиканския музей. Съзрях съседни зали, пълни с картини, ориенталски мебели, механични играчки.
Разбира се, вече не се спирах пред всеки предмет или всяко ново откритие. Цял живот би ми потрябвал, за да разуча съдържанието на тази къща. И аз продължих.
Не знаех накъде вървя. Но разбирах, че ми позволяват да разгледам всички тези неща.
И най-сетне чух безподобното звучене на Марий, онова приглушено ритмично туптене на сърце, което бях чул в Кайро. И тръгнах към него.
3
Влязох в ярко осветен салон от осемнайсети век. Каменните стени бяха покрити с изящна ламперия от палисандрово дърво и огледала в рамки чак до тавана. Имаше ги обичайните изрисувани ракли, тапицирани кресла, мрачни пейзажи с тучна растителност, порцеланови часовници. Малка сбирка от книги в библиотечни шкафове със стъклени врати, вестник с днешна дата върху малка масичка до кресло с облегалки, тапицирано с брокат.
Висока, тясна френска врата се отваряше към каменната тераса, където редове от бели лилии и червени рози излъчваха упойващ аромат.
И там, с гръб към мен, до каменния парапет стоеше мъж от осемнайсети век.
Той се обърна и ми направи знак да изляза при него. Беше Марий. Беше облечен също като мен. Рединготът му бе червен, а не виолетов, дантелата — валансиенска, не брюкселска. Но беше облечен с почти същия костюм, лъскавата му коса бе вързана хлабаво отзад с тъмна панделка също като моята, и изобщо не изглеждаше ефирен, колкото би изглеждал Арман, а по-скоро като свръх присъствие, създание невъзможно бяло и съвършено, което въпреки това бе свързано с всичко около него — с дрехите, които носеше, с каменния парапет, на който бе подпрял ръка, дори и със самия момент, в който едно облаче забулваше яркия лунен полумесец.
Наслаждавах се на мига — на това, че на нас двамата ни предстои да разговаряме, на това, че наистина съм тук. Мислите ми още бяха ясни, също като на кораба. Не усещах жажда. И усещах, че ме поддържа неговата кръв в мен. Всички древни тайни, събрани в мен, ме държаха буден и мисълта ми — остра. Дали Онези, които трябва да бъдат пазени, лежаха нейде на този остров? Дали всичко това щеше да се разкрие?
Отидох до парапета, застанах до него и се загледах в морето. Сега очите му се взираха в един остров на няма и половин миля от брега долу. Вслушваше се в нещо, което аз не чувах.
И профилът му на светлината на отворената врата зад нас стряскащо приличаше на издялан от камък.
Но той незабавно се обърна към мен с ведро изражение, гладкото му лице оживя до невъзможност само за миг, а после той ме обгърна с ръка и ме поведе обратно към стаята.
Вървеше с крачката на смъртен, с лека, ала стабилна походка, тялото му се движеше съвсем предвидимо в пространството.
Заведе ме до двойка кресла с облегалки, поставени едно срещу друго, и седнахме там. Намираха се горе-долу в средата на стаята. Терасата ми се падаше отдясно, а полилеят горе, както и дузина канделабри и стенни светилници по облицованите с ламперия стени, грееха с ярка светлина.