Вампирът Лестат

И всичко това повече от всякога приличаше на историята на Дивата градина, танцьорите в Дивата градина, където нямаше власт друг закон, освен закона на градината — а това бе законът на естетиката. Посевите да израснат тучни, пшеницата да зеленее, а подир да пожълтее, слънцето да грее. Вижте ябълката със съвършена форма, която дървото е създало, представете си! Селяните търчаха през овощните градини, размахали горящи главни от огъня за Заговезни, за да се наливат ябълките.

— Да, Дивата градина — обади се Марий и в очите му проблесна искра. — И аз трябваше да напусна цивилизованите градове на Империята, за да я открия. Трябваше да навляза в гъстите гори на северните провинции, където градината все още тънеше в буйна зеленина, тъкмо в земята на Южна Галия, където ти си се родил. Трябваше да падна в ръцете на варварите, които са дали и на двама ни ръста, сините очи, русите коси. Аз ги наследих чрез кръвта на майка ми, рожба на тези люде, дъщеря на келтски вожд, наложница на римски патриций. А ти си ги наследил чрез кръвта на своите деди пряко от онова време. И по странно съвпадение и двамата бяхме избрани за безсмъртието по една и съща причина — ти от Магнус, а аз — от онези, които ме плениха: за това, че нямахме равни на себе си сред нашата руса, синеока раса, бяхме по-високи и по-добре сложени от останалите мъже.

— Ах, трябва да ми разкажеш всичко! Всичко да ми обясниш! — възкликнах.

— Аз обяснявам всичко — отвърна той. — Но първо, мисля, че за теб е време да видиш нещо, което ще е много важно за по-нататък.

Той изчака, докато осмисля казаното.

После се надигна бавно, съвсем като човек, като се подпираше леко на облегалките на креслото. Стоеше, гледаше ме отгоре и чакаше.

— Онези, които трябва да бъдат пазени? — попитах аз с ужасно немощен, ужасно неуверен глас.

И отново съзрях в лицето му онази мъничка палавост, или по-скоро сянката на веселието, която винаги витаеше наблизо.

— Не се бой — каза той сдържано. Опитваше се да прикрие развеселеността си. — Никак не ти подобава, да знаеш.

Горях от желание да ги видя, да разбера какво са те, ала не помръдвах. Никога не бях предполагал, че ще ги видя. Никога не бях се замислял какво би означавало това…

— А дали… гледката е ужасна за очите? — попитах.

Той се усмихна бавно и нежно и положи ръка на рамото ми.

— Ако кажа да, това би ли те спряло?

— Не — отвърнах. Ала се боях.

— Ужасно става чак след време — рече той. — В началото е прекрасно.

Той чакаше и ме гледаше, и се мъчеше да проявява търпение. После тихо каза:

— Хайде, да вървим.