Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Всички тези неща загатваха за погребението на древен цар.
Оставих ги малко неохотно.
Върнах се в стаята, съблякох дрехите, с които бях облечен, докато лежах в пръстта през онези нощи в Кайро и облякох чисти. Струваше ми се доста нелепо да стоя сред това безвременно място, облечен във виолетово-син редингот с перлени копчета, обичайната дантелена риза и сатенени обувки с диамантени токи, но това ми бяха единствените дрехи. Вързах си косата с черна панделка като всеки истински благородник от осемнайсети век и тръгнах да търся господаря на дома.
2
Из цялата къща горяха факли. Вратите зееха отворени. Завесите на прозорците бяха дръпнати и през тях се виждаха небосводът и морето.
И щом се отдалечих от малкото, голо каменно стълбище, спускащо се от моята стая, осъзнах, че за първи път, откакто се скитах, наистина се намирах в сигурното убежище на безсмъртно същество, обзаведено с всичко онова, което би пожелало едно безсмъртно същество.
В коридорите на постаменти стояха великолепни гръцки урни, в разнообразните ниши — грамадни бронзови статуи от Ориента, изящни цветя цъфтяха по всички прозорци и тераси, открити към небето. Разкошни килими от Индия, Персия и Китай застилаха мраморните подове навсякъде, откъдето минавах.
Натъкнах се на грамадни препарирани зверове, които стояха като живи в различни пози — кафява мечка, лъв, тигър, дори и слон в своя собствена огромна стая, гущери колкото дракони, хищни птици, вкопчили се в сухи клони, досущ като клоните на истински дървета.
Но яркоцветните стенописи, покриващи всяка повърхност от пода до тавана, надминаваха всичко.
В една от залите имаше тъмна и трептяща от живот картина, изобразяваща изпепелена от слънцето арабска пустиня с изрисувани в тънки детайли камилски керван и търговци с чалми, вървящи през пясъка. В друга стая около мен оживя джунгла, гъмжаща от изящно изобразени тропически цветове, лиани и внимателно изрисувани листа.
Бях поразен, примамен от съвършенството на илюзията, и колкото повече се вглеждах в картината, толкова повече виждах.
Навсякъде сред гъсталака на джунглата имаше същества — насекоми, птици, червеи в пръстта, хиляди страни на изображението, които най-сетне ми внушиха усещането, че съм изпаднал от времето и пространството в нещо повече от картина. И все пак то бе плоско изображение върху стената.
Главата ми се замайваше. Накъдето и да се обърнех, стените ми разкриваха нови гледки. На някои от цветовете и отсенките, които виждах, не знаех имената.
Що се отнася до стила на цялата картина, той колкото ме възторгваше, толкова и ме озадачаваше. Техниката изглеждаше напълно реалистична и използваше класическите пропорции и умения, които виждаме у всички художници от късния Ренесанс — да Винчи, Рафаело, Микеланджело, и у по-съвременни художници — Вато, Фрагонар. Светлината бе използвана много ефектно. Живите същества сякаш дишаха, когато ги погледнех.
Но детайлите… Детайлите не биха могли да са нито реалистични, нито пропорционални. В джунглата просто имаше твърде много маймуни, твърде много буболечки пълзяха по листата. Само в едно изображение на лятното небе имаше хиляди мънички насекоми.
Влязох в просторна галерия и от двете й страни в мен се взираха нарисувани мъже и жени. Едва сдържах вика си. Там имаше фигури от всички епохи — бедуини, египтяни, после — гърци и римляни, рицари в доспехи и селяни, и царе, и царици. Имаше ренесансови хора в жакети и клинове, Кралят Слънце с буйната си грива от къдри и най-сетне, хора от нашата епоха.
Ала подробностите отново ми внушиха впечатлението, че всички тези хора ми се привиждат — капките вода, залепнали върху пелерина, раната на нечия буза, паякът, полусмазан под лъснат кожен ботуш.
Започнах да се смея. Не беше смешно. Бе само възхитително. Смеех се и се смеех, и се смеех.
Трябваше силом да се принудя да изляза от тази галерия и единственото, което укрепваше волята ми, бе гледката на окъпана в сияние библиотека.
Стени и стени, покрити с книги и ръкописни свитъци, грамадни, лъщящи глобуси на дървените си поставки, бюстове на древногръцки богове и богини, грамадни разстлани карти.
Вестници на всякакви езици бяха подредени на купчини по масата. И навсякъде бяха разпръснати любопитни предмети. Фосили, мумифицирани ръце, екзотични черупки. Имаше букети от сухи цветя, статуетки и фрагменти от древни скулптури, алабастрови вази, покрити с египетски йероглифи.