Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Светлината огря техните нежни, изящно изваяни бели лица, пристойните пози на белите им тела, проблесна в тъмните им очи.
Бяха строги като всички египетски статуи, които бях виждал — изчистени от детайли, с красиви очертания, великолепни в своята простота. Само откритите, детински изражения на лицата разведряваха усещането за твърдост и студенина. Ала за разлика от всички други, те бяха облечени в истинска тъкан и косите им бяха истински.
Бях виждал в италианските църкви статуи на светци, облечени по подобен начин — кадифе, окачено върху мрамор. Невинаги гледката бе приятна.
Но всичко тук бе изработено много грижливо.
Перуките им бяха от дълги, гъсти черни коси, подрязани в права линия на челото и увенчани със златни диадеми. Змиевидни гривни се увиваха около голите им ръце над лактите, а по пръстите им имаше пръстени.
Дрехите им бяха от най-фин бял лен — мъжът беше гол до кръста, само по нещо като пола, а жената бе облечена в дълга, тясна рокля с прекрасно наредени гънки. И двамата бяха окичени с много златни огърлици, някои инкрустирани със скъпоценни камъни.
Бяха почти еднакви на ръст и седяха в еднакви пози, с ръце, отпуснати на бедрата. И тази еднаквост ме порази също толкова, колкото чистата им прелест и подобните им на скъпоценни камъни очи.
В нито една скулптура досега не бях видял такова съвършено подобие на живот, но всъщност в тях нямаше нищо живо. Може би това бе измама, създадена от премяната, отблясъците по огърлиците и пръстените им, отразената в очите им светлина.
Дали това бяха Озирис и Изида? Миниатюрни надписи ли виждах по огърлиците им, по диадемите на главите им?
Марий мълчеше. Той просто ги съзерцаваше, също като мен, с неразгадаемо изражение може би на тъга.
— Мога ли да се приближа до тях? — прошепнах.
— Разбира се — отвърна той.
Запристъпвах към олтара като дете в катедрала, и с всяка крачка ме обземаше все по-голяма плахост. Спрях само на няколко стъпки от тях и се вгледах в очите им. Ах, те бяха твърде разкошни в тяхната дълбочина и многоцветие. Твърде истински.
Всяка черна мигла, всяко черно косъмче на изящно извитите им вежди бяха прикрепени с безкрайна грижовност.
С безкрайна грижовност устните им бяха изваяни леко разтворени, та да се види блясъкът на зъбите. Лицата и ръцете им бяха така изгладени, че и най-дребен недостатък не помрачаваше блясъка им. И като всички статуи и изрисувани фигури, които гледат право напред, те сякаш гледаха мен.
Бях объркан. Ако това не бяха Озирис и Изида, то кои трябваше да са? На каква древна истина бяха символи, и защо звучеше повелително онази стара фраза — Онези, които трябва да бъдат пазени?
Съзерцавах ги унесено, леко наклонил глава настрани.
Очите наистина бяха кафяви, с черни дълбини в средата, бялото в тях сякаш бе покрито с най-прозрачен лак, а устните им бяха в най-меката отсянка на пепелно розовото.
— Позволено ли е…? — обърнах се към Марий и прошепнах, ала не ми стигаше увереност и не се доизказах.
— Можеш да ги докоснеш — отвърна той.
Ала това ми се струваше светотатство. Продължих да се взирам в тях, в разтворените длани, отпуснати върху бедрата им, в ноктите на ръцете, забележително подобни на нашите нокти — същински стъклени инкрустации.
Помислих си, че бих могъл да докосна мъжа по опаката страна на дланта и това не би изглеждало чак такова голямо светотатство, но онова, което всъщност ми се искаше, бе да докосна жената по лицето. Най-сетне колебливо протегнах пръсти към бузата й. И усетих допира на върховете им върху белотата. А после се вгледах в очите й.
Това, което докосвах, не можеше да бъде камък. Не можеше… Та усещането бе досущ като допир до… И очите на жената, в тях имаше нещо…
И преди да успея да се удържа, вече бях отскочил назад.
Всъщност направо се изстрелях назад, преобърнах вазите с лилии и се блъснах в стената до вратата.
Толкова силно треперех, че не се държах на крака.
— Те са живи! — възкликнах. — Това не са статуи! Те са вампири, също като нас!
— Да — потвърди Марий. — Ала тази дума не би им била позната.
Той стоеше пред мен и продължаваше да ги гледа, все така отпуснал ръце отстрани на тялото си.
Кръвта се бе втурнала към лицето ми. Искаше ми се да кажа нещо, ала не можех. Само се взирах в тях. А сега се взрях в него и в бялата ръка, която стискаше моята.