Мозайка от убийства [bg]

В почти всеки друг жанр, за който се сещам, ние — читателите — следваме по петите героите в книгата — шпионите, войниците, романтиците, авантюристите. Но когато четем за детектива, ние заставаме рамо до рамо с него. От самото начало имаме обща цел — която всъщност е съвсем проста. Искаме да узнаем какво се е случило в действителност — и нито детективът, нито ние го правим за пари. Прочетете разказите за Шерлок Холмс. На него почти никога не му плащат — и въпреки че очевидно е заможен човек, не съм сигурна дали е описан и един случай, в който представя сметка за възнаграждение за услугите си. Естествено, детективите са по-умни от нас. Ние го очакваме от тях. Но това не означава, че са примери за добродетел. Холмс страда от депресия. Поаро е суетен. Мис Марпъл е ексцентрична и се държи грубо с хората. Няма нужда да бъдат и привлекателни. Спомнете си за Ниро Улф, който е толкова дебел, че дори не може да излезе от дома си в Ню Йорк и седи на стол, изработен по поръчка, за да може да издържи тежестта му! Или за отец Браун: „лицето му беше кръгло и безизразно като кнедла… погледът му беше празен като Северно море“. Лорд Питър Уимзи, възпитаникът на престижния колеж „Итън“ и Оксфордския университет, е кльощав и привидно слаботелесен, а освен това носи монокъл. Булдога Дръмонд може и да изглежда способен да убие човек с голи ръце (и може би е бил прототипът на Джеймс Бонд), но също не прилича на модел. В действителност, авторът няма как да се изрази по-ясно за своя герой: „благосклонната съдба беше надарила Дръмонд с жизнерадостна грозота от онзи вид, който предизвиква незабавно доверие към притежателя й“. Като читатели ние не изпитваме нужда да харесваме или да се възхищаваме на нашите детективи. Оставаме с тях, защото им се доверяваме.

В светлината на всичко това самата аз не съм особено подходящ избор за разказвач/детектив. Дори ако изключим факта, че нямам абсолютно никаква квалификация за това, може би просто не ме бива особено. През цялото време се опитвах да описвам както трябва всеки, когото съм видяла, всичко, което съм чула, и най-важното — всичко, което съм си помислила. За съжаление не разполагам с помощник като Уотсън, Хейстингс, Трой, Бънтър или Луис. Затова нямам друг избор, освен да си признавам всичко — включително и факта, че преди да отворя онова писмо и да видя снимката на Джон Уайт, не бях стигнала доникъде. В действителност, в някои по-мрачни мигове вече бях започнала да се питам дали изобщо е било извършено убийство. Част от проблема беше там, че в мистерията, която се опитвах да разкрия, не се виждаше никакъв модел, никаква разпознаваема форма. Ако Алан Конуей се беше заел с описанието за собствената си смърт, както беше направил със сър Магнъс Пай, той несъмнено щеше да ми остави разнообразни улики, следи и намеци, които да ме водят по пътя към истината. Ето например, в „Мозайка от убийства“ има отпечатък от човешка ръка в пръстта, кучешки нашийник в спалнята, парче изгорена хартия в камината, армейски револвер в чекмеджето на писалището и онова писмо, напечатано на пишеща машина и получено в плик, надписан на ръка. Може и да нямам представа какво означават всички тези неща, но поне като читател не се съмнявам, че явно имат някакво значение — иначе защо изобщо щеше да ги споменава? Но в ролята си на детектив аз трябваше сама да откривам подобни неща — и може би не ги бях търсила където трябва, защото ми се струваше, че не разполагам с почти нищо смислено, с което да продължа своето разследване: никакви скъсани копчета, никакви тайнствени: отпечатъци от пръсти, нито една удобно подслушана реплика. Разбира се, имаше го писмото на Алан, написано от собствената му ръка, преди да се самоубие, което беше изпратил на Чарлс в напечатан плик — точно обратното на онова, за което бях прочела в книгата. Но какво можеше да означава това? Дали не му беше свършило мастилото? Възможно ли беше да е написал писмото сам, а след това да е помолил някой друг да адресира плика? Когато четете за Шерлок Холмс, можете да бъдете сигурни, че детективът знае точно какво се случва — дори невинаги да ви го казва. Но в този случай това изобщо не отговаряше на истината.