Мозайка от убийства [bg]

А и онази вечеря в клуба на „Айви“. Не можех да престана да мисля за нея. Алан се беше ядосал, когато Чарлс му беше предложил да промени заглавието на книгата си. Матю Причард, който беше седял на съседната маса, беше чул какво беше казал той. Беше ударил по масата, а след това беше размахал пръст. „Няма да…“ Какво? Няма да променя заглавието на книгата? Няма да водя този разговор? Няма да си поръчвам нищо за десерт, благодаря? Дори Чарлс не беше сигурен какво бе искал да каже.

Няма да го увъртам. Според мен Джон Уайт не беше убил Алан Конуей, въпреки че разполагах с фотографско свидетелство, на което се виждаше как извършва тъкмо това. Беше като с прощалното писмо на самоубиеца, което в действителност; не беше писано от самоубиец — с тази разлика, че в случая нямах дори помен от обяснение за убеждението си. Просто не ми се вярваше. Вече се бях запознала с Уайт и не можех да си го представя като особено агресивен човек, склонен към насилие. Пък и той нямаше никакъв мотив да убие Алан. Ако изобщо трябваше да се стигне до убийство, би трябвало да е обратното.

А имаше и други въпроси. Кой ми беше изпратил снимката? Защо беше изпратена на мен, вместо на полицията? Сигурно беше пусната в пощата в деня на погребението, а пощенското клеймо показваше, че е изпратена от Ипсуич. Колко души на погребението знаеха, че работя в издателство „Клоувърлийф Букс“? Името ми беше погрешно изписано на плика. Дали това беше истинска грешка или съзнателен опит за заблуда, че изпращачът не ме познава толкова добре?

Докато седях сама в офиса — след като почти всички останали бяха отишли да обядват — аз се заех да съставя списък на заподозрените. Сещах се за петима души, за които беше много по-вероятно да са извършили убийството от Уайт, и ги подредих по степен на вероятност. Резултатът беше доста объркващ. Вече бях изпълнила съвсем същото упражнение, след като бях прочела книгата на Алан.