Ханибал - врагът на Рим

Един конник обаче избра тази възможност. И бързо си научи урока. Само след двайсет крачки конят му беше затънал до корем в лепкавата тиня. Когато конникът се опита да се спеши, същото се случи и с него. Той закрещя от ужас и скоро потъна до раменете. Накрая спря да се съпротивлява, но вече беше късно. Оставаше му само да се надява на някое точно хвърлено копие, горчиво си помисли Квинт. Или това, или да се удави в тинята.

Гласът на Фабриций рязко го върна в реалността.

— Намали! Строй се в редица! — заповяда той. — Да посрещнем смъртта си като мъже.

От гърлото на единия от петимата конници се изтръгна тих писклив звук.

Изведнъж страхът сграбчи с пълна сила сърцето на Квинт.

— Затваряй си шибаната уста! — извика Фабриций. — Ние не сме страхливци.

За огромно изумление на Квинт конникът млъкна.

— Строй се в редица! — отново заповяда Фабриций.

Като се събраха, докато коленете им почти се докосваха, осмината оцелели продължиха напред. Квинт се зачуди защо още не е получил копие в гърба и се обърна. Нумидийците ги следваха съвсем бавно. „Подкарват ни като овце към кланица“, с отвращение си помисли той.

— Гледайте само напред — заповяда Фабриций. — Покажете на тия курвенски синове, че не се страхуваме. Ще погледнем съдбата си в очите.

Между римляните и фалангите оставаха около сто и петдесет крачки. На Квинт това разстояние му се струваше огромно. Част от него искаше то просто да свърши, но друга отчаяно жадуваше да остане жива. Разстоянието неумолимо се скъсяваше.

Сто крачки, после осемдесет. Обхванат от ужас, Квинт погледна баща си. Вместо окуражаване получи само твърдо кимане. Квинт си пое дълбоко дъх и си заповяда да се успокои.

„Вече не съм момче. Единствено аз решавам как да посрещна смъртта си. И ще го направя колкото се може по-храбро“.

— Копия — нареди Фабриций.

Квинт погледна към Флак и остана донякъде приятно изненадан, когато видя решително издадената му брадичка. Въпреки цялата си арогантност той все пак не беше страхливец.

Шейсет крачки. Вече приближаваха максималния обсег на хвърлено копие. Когато пресякоха невидимата линия, всички осем римляни трепнаха. Невъзможно беше да не го направят. Само че не се случи нищо. Фабриций се изпълни с нова решимост. Можеха да игнорират това мъчение, ако пожелаеха.

— Да отнесем поне някои копелета със себе си! В тръс. Изберете си целите! — извика той и насочи копието си към един брадат либиец.

Благодарен, че движението на коня скрива треперенето на ръката му, Квинт се прицели в някакъв мъж с гребен на шлема. „Дано се приключи бързо — замоли се той. — Дано боговете бдят над майка и Аврелия“. Чу как картагенските офицери крещят заповеди и подготвят войниците си за последен залп, видя как стотици мъже се извъртат и изнасят десните си ръце назад, за да хвърлят копия. Затвори очи. Мракът беше някак си утешаващ. Усещаше ясно бясното биене на сърцето си и коня под себе си. Животното нямаше да се отклони. На Квинт му оставаше единствено да се държи до последно.