Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
От разказаното излиза, че истинското име на бога, с което е неразривно свързана неговата власт, се е помещавало едва ли не физически някъде в гърдите му, откъдето Изида го изтръгнала като с хирургическа операция и го присадила на себе си заедно с всичките му свръхестествени способности. В Египет правените по подобие на Изида опити да се присвои властта на върховен бог, като се обсеби името му, не са само легенди за митически същества от далечното минало; всеки египетски магьосник се домогвал по същия начин до такава власт. Вярвало се, че който узнае истинското име, притежава и самото същество на бога или човека и може да принуди дори божеството да му се подчинява, тъй както робът се подчинява на господаря си. Следователно изкуството на магьосниците се състояло в това, да заставят боговете да разкрият имената си и не се спирали пред нищо, за да постигнат целта си. Веднъж предало на магьосника чудотворното познание, в момент на слабост или на забрава, на божеството му оставало само да се подаде смирено на властта на човека или да плати възмездие за непокорството си.
Римляните споделяли вярата в магическите свойства на божиите имена. Когато обсаждали някой град, жреците им, призовавали с установена молитва или заклинание божеството — пазител на селището, и го приканвали да изостави застрашения град и да дойде при тях, а те от своя страна обещавали да се отнасят с него също така добре, дори по-добре, отколкото в стария му дом. Затова името на божеството — пазител на Рим, се пазело в дълбока тайна, та враговете на републиката да не могат да го подмамят, тъй както римляните примамили много богове да изоставят като плъхове злощастните градове, които ги приютявали в по-щастливи дни. Затова истинското, име не само на божеството-пазител, но и на самия град, било обвито в тайна и не бивало никога да се произнася, дори и при. свещените обреди. Някой си Валерий Сорани, който посмял да разкрие безценната тайна, вероятно бил убит, но във всеки случай не свършил добре. Изглежда, че и на древните асирийци било забранено да споменават мистичните имена на градовете — а едва ли не до наши дни кавказките черемиси46, водени от суеверни мотиви, пазят в тайна имената на селата си.
Ако читателят е имал търпението да проследи това изложение на предразсъдъци, свързани с лични имена, вероятно ще се съгласи, че тайнствеността, с която често са забулени имената на царствените особи, съвсем не е изолирано явление, не е произволна проява на дворцова сервилност и обожание, а само конкретно приложение на всеобщ закон на първобитното мислене и той включва в действието си обикновени хора и богове, царе и жреци.
ГЛАВА XXIII
Какво дължим на първобитния човек
Няма да е трудно да продължим списъка на царствени и жречески табу, но събраните на предишните страници примери са достатъчно показателни. За да приключим с тази част на нашето изследване, остава само да изброим набързо общите заключения, до които ни е довело то. Видяхме, че в стадия на дивачеството и варварството често се срещат хора, на които суеверието на техните събратя приписва власт над природните закони. Такива хора са обект на преклонение и с тях се отнасят като с богове. Тук едва ли има някакво значение дали тези богочовеци имат и светска власт над живота и съдбата на своите обожатели или функциите им са чисто духовни и свръхестествени. С други думи, дали те са едновременно царе и богове или само последното. Същественият факт, който обсъждаме тук, е предполагаемата им божественост. Тя е залог и гаранция за техните почитатели, че ще продължават в системна последователност онези физически явления, от които зависи оцеляването на всички. И естествено животът и здравето на такъв богочовек са голяма грижа за хората, чието благоденствие, съществуването им дори, са свързани с него и те го принуждават да се придържа към правилата, изработени от остроумието на ранните хора, за да отклонят от него присъщите на плътта злини, включително н последната от тях — смъртта. Анализът на правилата показва, че те са чисто и просто максими, към които според първобитните възгледи трябва да се придържа всеки нормално предпазлив човек, ако иска да живее дълго на земята. Но докато в случая с обикновения човек спазването на правилата е оставено на лична преценка, богочовекът е заставен да ги спазва, иначе е застрашен със сваляне от високия си пост, дори със смърт. Защото обожателите разчитали прекалено много на живота му, за да допуснат да се отнася неразумно с него. Затова всички странни поверия, максимите на древността и достопочтените сентенции са резултат от находчивостта на първобитните „философи“ и са предавани от старите жени като скъпоценни бисери на потомците, събрани около огъня през зимните вечери. В центъра на тези древни приумици стоят царете, т.е. човекобоговете, които се оплитат в тях като мухи в мрежите на паяците и едва помръдват, обвързани с нишките на обичая, „леки като въздух, но здрави като брънките на желязото“. Те се пресичат отново и отново в безкраен лабиринт и ги държат здраво вързани в система от ритуали, от които можела да ги освободи единствено смъртта или свалянето от власт.
46
Черемисите, т.е. марийците, живеят по средното поречие на Волга, а не в Кавказ. — Бел. пр.