Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
От проучванията на д-р Селигмън излиза, че шилукските царе подлежат на церемониално умъртвяване не само при първите признаци на физическа разруха, но и когато са все още в пълното си здраве и сила, те могат да бъдат нападнати по всяко време и трябва да защитят короната си в смъртен двубой със съперника. Според разпространената сред шилуките традиция всеки син на господствуващ цар има право да се бие с него и ако успее да го убие, да заеме трона му. Като се има пред вид, че всеки цар имал голям харем и много синове, във всеки момент вероятно е имало значителен брой възможни кандидати за трона и управляващият монарх трябвало, така да се каже, да носи живота си в ръка. Но можели да го нападат с някаква вероятност за успех само нощем, защото през деня царят се заобикалял с приятели и телохранители и претендентът за трона трудно можел да се надява, че ще си пробие път през тях, да нанесе своя удар. Други били нещата нощем. Тогава освобождавали пазачите и царят оставал сам с любимите си жени в своите покои и около него нямало мъже, които да го защитят, с изключение на няколко пастири, чиито колиби се издигали малко по-настрана. Той, както твърдят, ги прекарвал в неспирно бдение, обикалял колибите си в пълно въоръжение, надничал в най-тъмните сенки или пък сам стоял като войник на своя пост, безмълвен и напрегнат в някой тъмен ъгъл. Когато най-сетне се появял негов съперник, боят се водел в мрачно мълчание, нарушавано само от ударите на копия и щитове, защото за царя било въпрос на чест да не вика пастирите си на помощ.
Също както Няканг, техният основател, всеки от шилукските царе е почитан след смъртта си в издигнато над гроба му светилище, а царят винаги бива погребван в родното си село. Царската гробница-светилище наподобява светилището на Няканг и се състои от няколко заобиколени с ограда колиби, едната от които е направена над самия гроб, а в другите живеят пазителите на светилището. В същност светилището на Няканг и светилищата на царете трудно се различават и религиозните ритуали, изпълнявани в тях, били идентични по форма с изключение на някои подробности. Различията се дължали, както си личи, на далеч по-голямата святост, приписвана на светилищата на Няканг. За гробовете-светилища на царете се грижат определени стари мъже и жени, които съответствуват на пазителите на светилищата на Няканг. Обикновено това са вдовици или стари слуги на покойния цар, а когато те умрат, мястото им заемат потомците им. Освен това на царските гробове-светилища се посвещава добитък и в тях се правят жертвоприношения също както в светилището на Няканг.
Общо взето, основният елемент в религията на шилуките е почитта, която отдават на своите покойни или живи свещени или божествени царе. Вярват, че ги оживява божествен дух, който се предава до ден-днешен на потомците от полумитичния, но по всяка вероятност действително съществувал основател на династията. Приемайки своите царе за въплътени божества, от които косвено зависи благоденствието на хората, на добитъка и на посевите, шилуките естествено им отдават най-голяма почит и ги заобикалят с големи грижи и колкото и странно да ни изглежда, обичаят да убиват божествените царе веднага след като проявят признаци на лошо здраве или слабост, се корени пряко в дълбоката почит към тях и грижата да ги запазят, или по-скоро да запазят божествения дух, който ги одушевява, във възможно най-добро състояние. Ще отидем по-далеч: практикуваното цареубийство е най-доброто доказателство, което те биха могли да дадат за огромната си почит към своите царе. Защото, както видяхме, те вярват, че животът или духът на царя е индуктивно свързан с благоденствието на цялата страна и ако той се разболее или грохне, добитъкът ще се поболее и ще престане да се множи, посевите ще изгният на полето и хората ще загинат от масова болест. Следователно те смятат, че единственият начин да избягнат тези бедствия е да убият царя, докато все още е здрав и читав, и божественият дух, който е наследил от предшествениците си, да премине от него в неговия приемник, докато все още е енергичен и незасегнат от болест или старост. Многозначителен в тази връзка е конкретният симптом, който слагал печата на смъртната присъда върху царя; когато той вече не можел да задоволява половите желания на многото си жени, или с други думи, когато престане отчасти или напълно да е в състояние да продължава своя род, е време да умре и да отстъпи място на по-жизнен приемник. Заедно с другите причини, на които отдават умъртвяването на царя, това идва да покаже, че според шилуките плодовитостта на хората, на добитъка и на посевите зависи индуктивно от оплождащата способност на царя и затова пълната загуба на тази способност повлича със себе си съответна загуба у хората, животните и растенията и по такъв начин води не след дълго до пълното загиване на всякакъв живот, бил той човешки, животински или растителен. Нищо странно, че при такава заплаха шилуките внимават много да не допуснат царят им да умре от естествена смърт, от болест или старост. Характерно за отношението им към смъртта на царете е, че те не говорят за нея като за смърт. Те не казват „царят умря“, а просто „отиде си“, както говорят и за божествените предшественици Няканг и Даг, първите двама царе от династията, за които се знае, че не са умрели, а са изчезнали. Съществуването на сходни легенди за тайнственото изчезване на царе в други земи, например в Рим и Уганда, показва съществуването на подобен обичай, за да ги запазят живи.