Златната клонка

5. Табу върху имената на боговете

Първобитният човек създава богове по свой образ и подобие. Ксенофонт навремето си забелязва, че цветът на кожата на негърските богове е черен и носовете им са сплеснати; тракийските богове са румени и синеоки; и ако конете, воловете и лъвовете вярвали в богове и имали ръце, с които да ги нарисуват, без съмнение биха представили божествата си под формата на коне, волове и лъвове. И след като потайният първобитен човек крие истинското си име, защото се бои да не го използуват злонамерените вълшебници, той си представя, че и неговите богове трябва да пазят в тайна истинските си имена, да не би други богове или дори хора да научат мистичните звуци и да им сторят с тях магия. Никъде това примитивно схващане за тайнствеността и магическите свойства на божието име не било така дълбоко залегнало и дотолкова развито, както в Древен Египет, където суеверията били балсамирани от незапомнени времена в сърцата на хората, при това не по-малко резултатно от телата на котките, крокодилите и останалата свещена менажерия в техните изсечени в скалата гробници. Това схващане се илюстрира добре от легендата, която обяснява как коварната Изида измъкнала от великия египетски бог на Слънцето Ра тайното му име. Разказват, че Изида била жена, силна на думи, на която омръзнал светът на хората и тя копнеела за света на боговете. И в сърцето си се питала: „Не мога ли с помощта на великото име на Ра да стана сама богиня и като него да властвувам на небето и на земята?“ Защото Ра имал много имена, но великото име, което му давало пълна власт над богове и хора, било известно само на него и на никого другиго. А по това време богът бил вече остарял; лигавел се и слюнката му падала по земята. Тогава Изида събрала слюнката заедно с пръстта, изваяла от нея змия и я сложила на пътеката, по която великият бог минавал всеки ден — към едното или към другото си царство — според волята на сърцето си. И както вървял по своя обичаен път, свещената змия го ухапала, той отворил уста и надал глас, та викът му стигнал до небето. А придружаващите го богове извикали: „Какво те мъчи?“ и после се разкрещели „Вижте чудо!“ Но той не можел да отговори, челюстите му тракали, крайниците му се тресели и отровата течала из жилите му, както Нил тече по земята. Когато великият бог се овладял, извикал на следовниците си: „Елате, деца мои, плодове на тялото ми, аз съм княз, син на княз, свещеното семе на бог. Баща ми измисли името ми, баща ми и майка ми ми дадоха името и то остава скрито в тялото ми откак съм се родил, та никой да няма магическа власт над мен. Излязох да видя какво съм създал, ходих из две сътворени от мен земи и, о, чудо!, нещо ме ухапа. Какво е то, не зная. Огън ли бе? Вода ли бе? Сърцето ми гори, плътта ми трепери, крайниците ми се тресат. Доведете тук моите чеда с лекуващите думи и разбиращите устни, чиято власт стига до небето.“ И дошли при него децата на боговете и тъжни били те. Дошла и изкусната Изида и изпълнено с полъха на живота било словото й, и прогонвали болката магиите й, а думите й правели мъртвите да оживеят. Тя казала: „Какво има, божествени отче? Какво става?“ Отворил устата си светият бог и казал: „По пътя си вървях, обхождах по волята си двете създадени от мен земи, да се наслаждавам на онова, което съм сътворил и, о, чудо, ухапа ме змия, която не видях. Огън ли е това? Вода ли е? По-студен съм от водата и по-горещ от огъня, облян съм в пот, треперя, очите ми се замъглиха, не виждам небето, влагата покрива лицето ми както през лятото.“ А Изида рекла: „Кажи ми името си, отче свети, защото ще живее онзи, към когото се обърна по име.“ Но отвърнал Ра: „Аз създадох небето и земята, аз заповядах да станат планините, аз направих голямото обширно море, аз прострях като завеса двата хоризонта. Аз съм онзи, който като си отвори очите, става светло, а затворя ли ги — се стъмнява. По моя заповед прелива Нил, но не знаят боговете моето име. Хепри съм сутрин, Ра съм по обед, Атум съм привечер.“ Но отровата не излизала от него; тя прониквала все по-дълбоко и великият бог не можел повече да върви. Тогава Изида му казала: „Не беше името ти туй, което ти ми каза. О, кажи ми името си, та отровата да изчезне; защото ще живее назованият по име.“ И горяла като огън отровата, и парела повече от пламъка на огъня. Рекъл богът: „Съгласен съм Изида да потърси в мен името ми и то да премине от моята в нейната гръд.“ Тогава богът се скрил от боговете и останало празно мястото му в кораба на вечността. По този начин отнели името на великия бог и вещицата Изида заговорила: „Изтечи, отрово, махни се от Ра. Аз, аз, а не друг, съм тази, която побеждава отровата и я предава на земята; защото е отнето името на великия бог. Нека Ра живее, а отровата да умре.“ Така казала великата Изида, царицата на боговете, която познавала Ра с истинското му име.