Златната клонка

На мистичните владетели на Огъня и Водата в Камбоджа не дават възможност да умрат от естествена смърт. Когато някой от тях е сериозно болен и старейшините смятат, че няма да се възстанови, го убиват с нож. Както видяхме, конгоанците вярват, че ако техният първожрец Читоме умре от естествена смърт, светът ще загине, а земята, която единствен той поддържа със силата и достойнството си, незабавно ще бъде унищожена. Затова, когато се разболее и има вероятност да. умре, човекът, определен за приемник, влиза в къщата му с въже или тояга и го удушава или пребива до смърт. Етиопските царе от Мерое били почитани като богове; но когато жреците решели, изпращали вестител на царя и му нареждали да умре, като твърдели, че така им внушил оракул на боговете. До времето на Ергамен, съвременник на египетския владетел Птоломей II, царете винаги се подчинявали на заповедта. Ергамен, получил образованието си в Гърция и освободен от властта на суеверието, си позволил обаче да пренебрегне заповедта на жреците, нахлул о отряд войници в Златния храм и ги изклал.

Имаме основание да смятаме, че подобни обичаи са просъществували в тази част на Африка до ново време. У някои племена от народността фазокл царят трябвало да раздава всеки ден правосъдие под определено дърво. Ако поради болест или друга причина не бил в състояние да изпълни задълженията си в продължение на три пълни дни, го обесвали на дървото; в примката вплитали две остриета по такъв начин, че когато тя се затегне от тежестта на царското тяло, те да му прережат гърлото.

У шилуките от Бели Нил доскоро имало обичай, а не се знае дали наистина е умрял или е само латентен, да убиват божествените си царе при първите признаци на слабост или старост; в последните години той е грижливо проучен от д-р С. Дж. Селигмън. По всичко личи, че почитта, изпитвана от шилуките към техния цар, произтича главно от убеждението, че той е превъплъщение на духа Няканг, полубогът-герой, който основал династията и заселил племето на сегашната му територия. Основен принцип на вярата при шилуките е, че духът на божествения или полубожествения Няканг е въплътен в царя на власт и той съответно е надарен в известна степен с божествен характер. Но макар шилуките да почитат във висша, дори религиозна степен своите царе и да вземат всички необходими предпазни мерки да не ги сполети случайна смърт, те са убедени, че царят не бива да се разболее или да грохне от старост, защото с намаляването на жизнените му сили, добитъкът ще се поболее и няма да дава приплод, посевите ще изгният на полето, а хората, сполетени от болести, масово ще измират. За да не се струпат на главите им такива бедствия, шилуките имали обичай да убиват царете си винаги, когато проявят признаци на лошо здраве или загуба на силите. Един от фаталните симптоми на разруха се смятала неспособността на царя да задоволи половите желания на жените си, а той имал много жени, разселени в множество къщи във Фашода. Появяла ли се тази злокобна слабост, жените докладвали за нея на вождовете, а те, както е известно сред народа, давали му да разбере за предстоящата гибел, като просвали бял плат върху лицето и коленете му, докато дремел в следобедната горещина. Смъртната присъда привеждали в изпълнение скоро след това. За целта построявали специална колиба: въвеждали в нея царя, той лягал и слагал главата си в скута на девойка за женене, после зазиждали вратата на колибата и оставяли двойката без храна, вода или огън да умре от глад и задушаване. Такъв бил старият обичай, но го премахнали преди около пет поколения заради страшните мъки на един от загиналите по този начин царе. Казват, че вождовете съобщавали на царя съдбата му, а след това го удушавали в специално построена за целта колиба.