Златната клонка

И други работещи в тази област хора са отбелязали факта, че суеверието, което покрива със забрава имената на мъртвите, неизбежно прерязва корените на историческите предания. „Народността кламат — отбелязва г. А. С. Гачет — няма исторически предания, които се връщат повече от век назад по простата причина, че съществува строг закон, който забранява да се говори за личността или действията на покойници, като се споменават имената им. Законът се е изпълнявал строго не само от орегонците, но и от калифорнийците и престъпването му можело да се накаже със смърт. Това наистина стига, за да потъпче всякаква историческа памет у един народ. Как се пише история без имена?“

Но при много племена силата на това суеверие да заличи спомена за миналото е до известна степен отслабена или подкопана от присъщата на човешкото мислене склонност да притъпи и най-дълбоките впечатления; тя неизбежно притъпява и даже изтрива изцяло отпечатъка, оставен върху съзнанието на първобитния човек от тайнството и ужаса от смъртта. Рано или късно споменът за обичните хора избледнява, той проявява по-голяма готовност да говори за тях и техните грубовати имена биват спасени от изследователя, преди да са се изгубили като есенни листа или зимен сняг в огромния и мрачен склад за вехтории от миналото. У някои племена от Виктория забраната да се споменават имената на мъртвите оставала в сила само по време на траура: у едно южноавстралийско племе в околностите на Порт Линкълн тя продължавала много години. У индианците чинук в Северна Америка „обичаят забранява да се споменава името на покойник, докато не минат много години след смъртта му“. У индианците пуялуп строгостта на табу намалява след няколко години, когато опечалените са забравили своята скръб, а ако покойникът е бил прочут воин, на него може да се нарече негов потомък, да речем правнук. Но в това племе табу изобщо не се спазва много строго. Както разказва йезуитският мисионер Лафито, като се изключат роднините, името на покойния и подобните нему имена на преживелите го, биват, така да се каже, погребани заедно с трупа, докато болката претръпне и близките могат да „вдигнат дървото и да възкресят мъртвите“. Под възкръсване на мъртвите имат пред вид да дадат името на покойника на другиго и така да го превърнат изцяло в негово превъплъщение, тъй като по принципите на първобитната логика името е съществена част от човека, ако не и самата му душа.