Ужас [bg]

Южният хоризонт сияеше със смекчена, бледожълта светлина и повечето звезди на тази половина от небето също бяха избледнели.

— Направо не мога да повярвам, че се завръща — каза Пеглър.

Бриджънс кимна.

И внезапно то се показа. Червеникавозлатният диск неуверено се издигна над тъмните грамади, които приличаха на хълмове, но сигурно бяха ниски облаци далеч на юг. Пеглър чу как няколкото десетки мъже на палубата на „Еребус“ изкрещяха три пъти ура и — тъй като въздухът беше много студен и съвършено неподвижен — той дочу съвсем същия, само че малко по-тих вик, да се разнася откъм „Ужас“, който едва се виждаше на почти една миля разстояние на изток.

— Появи се розовопръстата Зора — каза на старогръцки Бриджънс.

Пеглър се усмихна, леко изненадан, че си спомня фразата. Бяха минали няколко години, откакто бе чел „Илиада“ или нещо друго на старогръцки. Той си спомняше добре вълнението, изпитано при първото си запознанство с този език и с героите на Троя, докато „Бигъл“ стоеше на котва край Сантяго, вулканичен остров от архипелага Кабо Верде, преди почти седемнайсет години.

И сякаш прочел мислите му, Бриджънс го попита:

— Помниш ли господин Дарвин?

— Младият естественик? — рече Пеглър. — Любимият събеседник на капитан Фитцрой? Разбира се, че го помня. Да прекараш с някого пет години на борда на малък барк — това оставя впечатление, дори и този човек да е джентълмен, а ти да не си.

— И какво впечатление остави той у теб, Хари? — Бледосините очи на Бриджънс сълзяха, неясно дали от вълнение при вида на слънцето или просто от непривичната светлина, колкото и слаба да беше тя. Червеният диск не успя да прогони напълно тъмните облаци, преди отново да започне да се спуска.

— Господин Дарвин ли? — Пеглър също беше примижал — не толкова заради великолепното сияние на слънцето, колкото заради опитите си да си спомни по-добре младия естественик. — Намирах го за приятен и учтив човек, какъвто би трябвало да е истинският джентълмен. Пълен с ентусиазъм. Вярно, че непрекъснато ангажираше хората с носенето и прибирането на проклетите умрели животни — в един момент си мислех, че само сипките ще са достатъчни, за да запълнят трюма, — но и самият той не се свенеше да си изцапа ръцете. Помниш ли как се включи в гребането, когато изтегляхме на буксир стария „Бигъл“ нагоре по течението на реката? А веднъж спаси лодка, подхваната от приливната вълна. Друг път пък, когато заедно с нас плаваха китове — някъде край бреговете на Чили беше, мисля, — с изненада установих, че той съвсем сам се е изкатерил на салинга, за да може да ги види по-добре. Наложи се да му помогна да се спусне долу, но не и преди да наблюдава китовете в продължение на час през бинокъла си, с развяващи се на вятъра поли на палтото му.

Бриджънс се усмихна.

— Почти изревнувах, когато той ти даде да прочетеш онази книга. Каква беше тя? Лайъл?