Границата

изкарахме страхотно. Помня... стори ми се светски човек. Имаше много амбиция в

теб. И си успял да постигнеш нещо в живота си, така ли е?

- Опитах се.

- Сторил си много повече от простия опит, Леон. Но предполагам, сега трябва да

те наричам Джеферсън, така ли е?

- Това е в момента името на шофьорската ми книжка.

Коментарът предизвика нова вълна мълчание. Президентът отсъстващо завъртя

креслото си и се загледа във фототапета. Мина време, преди да проговори отново.

Това беше неговият кабинет и може би единственото, останало му на този свят, така

че никой не припираше и не го юркаше.

- Какъв величествен град - каза той и гласът му прозвуча дистанцирано и

приглушено. - С всичките прекрасни сгради. Всички паметници на мъртъвци. Снощи

си мислех... просто лежах в леглото и си мислех... за Библиотеката на конгреса, за

„Смитсониън“. Тези съкровища... тези величествени прелести. Какво е станало с тях,

Ванс?

- Сигурен съм, че още са си по местата.

- Но може и да не са. Може да са изгорени до основи. Всичко да е изчезнало.

Някои от тези сгради горяха, когато излетяхме. А сега... са пепел по вятъра.

- Не се товари с това, Джейсън. Трябва да си държиш мислите в ред!

- Да държа в ред... - отвърна президентът измъчено. Все още гледаше към

фототапета. Стисна здраво подлакътниците на креслото си. Кокалчетата му бяха

побелели. - Итън?

- Да, сър.

- Ще ми се да ти задам толкова много въпроси! Но знам... няма да съм в

състояние да разбера всички отговори. Може би дори нито един. А и ти може да не

искаш да ми отговаряш, понеже осъзнаваш, че аз... ние... още не сме дорасли. Ние

сме просто деца, нали?

- Юноши.

- Искам тази страна да оцелее. Исусе Христе... искам този свят да оцелее.

- Джейсън? - обади се Деримън. - Според мен трябва да...

- Тишина - спря го президентът, макар и меко. - Чух достатъчно доклади... -

Обърна креслото си, за да се взре в сребърните очи, и макар че невротичният тик

продължаваше да криви лицето му, Бийл изглеждаше по-спокоен, но и по-състарен,

отколкото преди малко. - Кажи ми точно защо вярваш, че трябва да влезеш в С4.

- Джейсън! - Деримън понечи да се изправи на крака, но президентът му махна с

ръка да си седне.

- Това е моят дълг, Ванс. Моят. Седя си тук като проклета кукла в скута на

вентрилоквист. Да, знам какво казват командирите ми, и за бак-бомбите знам, и

всичко друго, което ми носиш, но имам нужда да предприема нещо. Така че... давай,

Итън. Защо трябва да влезем в С4?

- Възразявам - обади се Деримън. - Това е ненужно.

- Сядай и мирувай или излез. Сериозно говоря, Ванс. Боже мили, сериозен съм!

Още една дума и излизаш през вратата!

Деримън не се обади повече, но притисна пръсти и към двете си слепоочия и

изглеждаше така, сякаш се кани да нададе продължителен, висок писък.

- С4 - подкани президентът. - Говори!

- Както ви казах, тук съм, за да спра тази война. Не мога да го сторя сам или без