Границата

- Те ще дойдат така или иначе - съгласи се Итън. - Мъглявите имат проследяващо

устройство в атмосферата, което е прицелено в мен. Ще узнаят, когато потеглим, и

ще направят едно от две възможни неща: или ще нападнат във въздуха, или ще ни

проследят дотам, където отиваме. Ще им бъде интересно каква е крайната ни цел,

също и на горгоните. Вярвам, че това ще ги спре да не се месят на полета.

- Имало избор, а? - Горчиво попита Деримън. - Не чух никакви положителни

страни.

- Трудно е да се предсказват вероятностите. Както се казва, шансът може да не е

голям, но нека ви предскажа две неща: това съоръжение ще бъде нападнато отново и

следващия път положението ще е по-сериозно. А без някакви средства за спиране на

тази война, каквито още нямам, вашият свят е свършен. Само че на вас не ви пука,

сър, понеже тук никой от вас не живее отвъд утрешния ден.

- Да, но пришълците искат теб. Ако си тръгнеш оттук, ще ни оставят на мира.

- Може би, но съм сигурен, че вече сте наясно, че и двете страни нямат желание

да сключват мир с цивилизацията ви. Това, поради което ме искат мъртъв, мистър

Деримън, е достатъчна причина да ми помогнете да вляза в С4.

- Не. Грешиш. Трябва да останем намясто. Да запазим! - заяви Деримън. На

лицето му сякаш бе надяната корава маска. - Пази и съхранявай! - повтори той с

отчаяние и очите му зад очилата се стрелкаха между Бийл и Итън, блеснали влажно

не само от гняв, но и с намек за лудост.

Президентът наведе глава. Тикът още продължаваше да го тормози. Той разтри

мястото, където бяха увредените нерви. Итън можеше да разчете объркването в

мислите му, нуждата да предприеме действия срещу осакатяващия страх от

откритието, че ако не може да направи нищо и е безполезен и неефективен, то

страната му ще бъде изгубена по време на неговия мандат. Това беше най-ужасното в

измъчения му ум - знанието, че въпреки цялата власт на поста си той беше почти

незначителна пешка в сравнение с мощта на горгоните и мъглявите.

Най- сетне Бийл вдигна глава.

Не към Итън, а към Джеферсън Джерико. Каза му:

- Ти си божий служител. Имам ти доверие. Какво трябва да сторя?

За първи път в живота си Джеферсън изгуби ума и дума.

Просветна му. Каква била причината да се озове тук! Истинската цел, както

изглеждаше, на неговия земен път. Беше му дадена втора възможност, така да се

каже - възможност за изкупление и може миротворецът да не виждаше бъдещето,

чиято книга предстоеше да бъде написана, но Джеферсън си спомни как Итън каза

на Дейв: „Този човек може да ни потрябва“, така че все бе имало някакъв намек, че

не бива да го изхвърлят или екзекутират, или да го оставят да умре на магистралата

като заразено куче.

Или поне на Джеферсън Джерико му се искаше да вярва и това - в тази истина,

която му се разкри с огромна, почти спираща сърцето яснота. Усети как пада обратно