Аз преди теб

то му.

След като Нейтън си тръгнеше, програмирах радиото

или телевизора за Уил, разпределях хапчетата му,поняко-

га ги трошах с малкото мраморно чукало в хаванчето. Обикновено десетина минути по-късно той ми даваше да разбера, че е уморен от присъствието ми. Тогава се залавях с дребните домашни задачи в пристройката: перях кърпите за ръце, които не бяха мръсни, или използвах напосоки различните накрайници на прахосмукачката, за да обирам труднодостъпни части от пода или первазите на прозорците, като почтително надничах през вратата на всеки петнайсет минути, както ме беше инструктирала госпожа Трейнър. Уил обикновено седеше в количката си и гледаше към оголялата и тъжна градина.

По-късно го хранех, давах му вода или някоя от калоричните напитки, подобни на лепило за тапети, които трябваше да поддържат теглото му. Той можеше да движи ограничено ръцете си, но не и в горната част, затова трябваше да го храня аз. Това беше най-лошото време от деня; някак ми се струваше нередно да храня голям човек в устата и притеснението ми ме правеше тромава и несръчна. Уил толкова мразеше тези моменти, че изобщо не ме поглеждаше.

После, малко преди един, пристигаше Нейтън и аз грабвах палтото си и изчезвах да обикалям улиците, понякога изяждах сандвича си в навеса на автобусната спирка край замъка. Беше студено и вероятно изглеждах жалка, докато седях там и дъвчех, но не ми пукаше. Не можех да прекарам целия ден в тази къща.

Следобед слагах някой филм във видеото - Уил беше член на един видеоклуб и всеки ден по пощата пристигаха най-новите филми, - ала той никога не ме покани да гледам с него, затова обикновено отивах и сядах в кухнята или в стаята за гости. Започнах да си нося книга или списание, но се чувствах виновна, че не работя, и трудно се съсредоточавах върху текста. Понякога, в края на деня, се появяваше госпожа Трейнър, но почти не разговаряше с мен, освен дежурното „Наред ли е всичко?”, на което единственият приемлив отговор, изглежда, трябваше да е „Да”.

Тя питаше Уил иска ли нещо, понякога му предлагаше занимание за следващия ден - да излезе навън или да се види с приятел, който е питал за него, - но той почти ви-наги отказваше, без да е откровено груб. Тя изглеждаше наранена, местеше пръсти нагоре-надолу по малката злат-на верижка и отново изчезваше.

Бащата на Уил - едър, приятен на вид човек - обикно-вено идваше, когато аз си тръгвах. Беше от типа хора,които можеш да видиш да наблюдават игра на крикет с панамена шапка, и явно отговаряше за управлението на замъка, откакто се бе пенсионирал от добре платената си работа в града. Подозирах, че е нещо като добрия стопанин, който се грижи за картофената си нива, „за да не губи връзка със земята”. Всеки ден свършваше точно в пет следобед и сядаше да гледа телевизия с Уил. Понякога, дока-то си тръгвах, го чувах да прави по някой коментар за каквото там говореха по новините.

През тия първи няколко седмици си бях поставила за цел да опозная Уил Трейнър. Явно по никакъв начин не искаше да прилича на мъжа, който е бил преди. Оставил бе светлокестенявата си коса да се превърне в безформена грива, лицето му беше обрасло с четина. В сивите му очи прозираше изтощение, вероятно заради постоянния дис-комфорт (Нейтън казваше, че рядко се чувства добре). Имаха вглъбения израз на човек, който се е затворил в свой собствен свят. Понякога се чудех дали не е защитен механизъм, единственият начин да се справи, като се преструва, че това не се случва с него.