Аз преди теб

Чух стъпки в коридора и се наведох над кошницата с цепениците, сякаш току-що бях влязла в пристройката. Стъпките приближиха и пред мен изникна Алиша.Очите й бяха зачервени, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

- Може ли да използвам банята? - попита зад дрезгав глас.

Вдигнах ръка и посочих безмълвно къде се намира.

Тя ме изгледа и аз осъзнах, че сигурно на лицето ми се бе изписало какво изпитвам. Никога не ме е бивало особено да прикривам чувствата си.

- Знам какво си мислите - каза тя след кратка пауза. - Но аз наистина опитах. Наистина. Месеци наред. Той постоянно ме отблъскваше. - Брадичката й беше вирната и имаше гротескно гневен вид. - Всъщност Уил не ме иска тук. Ясно ми даде да разбера.

Сякаш очакваше да кажа нещо.

- Не е моя работа - промълвих накрая. Двете стояхме и се гледахме.

- Знаете ли, не можете да помогнете на човек, ако той не го желае - опита се да обясни тя.

И после си тръгна.

Изчаках няколко минути, като се ослушвах за шума от колата надолу по алеята, и влязох в кухнята. Включих електрическия чайник, макар да не ми се пиеше чай. Зап-релиствах едно списание, което вече бях прочела. Накрая се върнах в коридора, вдигнах с пъшкане тежката кошница с цепениците и я понесох към дневната. Преди да вляза, се блъснах лекичко във вратата, та Уил да разбере, че идвам.

- Чудех се дали не искате да… - подех. Ала вътре нямаше никой.

Стаята беше празна.

И тогава чух трясъка. Изтичах в коридора и чух друг, последван от шума на счупено стъкло. Идваше от спалнята на Уил. Моля те. Господи, не позволявай да се нарани! Изпаднах в паника - предупреждението на госпожа Трей-нър ехтеше в главата ми. Оставила го бях сам повече от петнайсет минути.

Хукнах по коридора, спрях рязко на вратата и стиснах рамката й с две ръце. Уил беше насред стаята, изправен в количката си, със закрепен на облегалките бастун, който стърчеше като копие на около четирийсет сантиметра от

лявата му страна. Върху дългите лавици не беше останала

нито една снимка; скъпите рамки лежаха натрошени по

целия под, килимът бе осеян с блестящи парченца стъкло. Коленете на Уил бяха поръсени с късчета стъкло и трески от дървените рамки. Огледах опустошението и сърцето ми бавно възвърна нормалния си ритъм, щом видях че той е невредим. Уил дишаше тежко, сякаш това, което бе свър-шил, му бе струвало значително усилие.

Количката му зави и захрущя върху счупените стъкла. Очите му срещнаха моите. Бяха безкрайно уморени.Пре-дизвикваха ме да започна да го успокоявам.

Погледнах в скута му, а после към пода край него. Успях да различа снимката с Алиша, лицето й бе скрито от из-кривената сребърна рамка.

Преглътнах, докато я гледах, и бавно вдигнах очи към Уил. Това бяха най-дългите секунди в живота ми.

- Тия гуми пукат ли се? - попитах накрая и кимнах към количката. - Защото нямам представа къде да закрепя крика.

Очите му се разшириха. За един кратък миг си помислих, че съм се издънила. Но върху лицето му пробяга едва забележима усмивка.

- По-добре не се движете - помолих. - Ще донеса прахосмукачката.