Аз преди теб

студен въздух отвън и вдигна вежди.

- Наред ли е всичко? - попита.

Рядко се бях радвала толкова да видя някого.

- Да.

- Чудесно. Сега можеш да си починеш половин час. Двамата с господин Т. имаме да свършим някои неща.

Почти хукнах към палтото си. Не бях мислила да обядвам навън, но изпитах огромно облекчение, когато излязох от къщата. Вдигнах яка, метнах дамската си чанта през рамо и поех по алеята, сякаш знаех къде отивам. Всъщност само обикалях из близките улици половин час и издишвах облачета пара в плътно увития си шал.

В този край на града нямаше кафенета след затварянето на „Кифличката”. Замъкът беше безлюден. Най-близкото заведение беше гастропъб, едно от местата, където се съмнявах, че мога да си позволя питие, камо ли бърз обед. Всички коли на паркинга бяха огромни и скъпи, със скорошни регистрационни табели.

Застанах до паркинга пред замъка, като внимавах да не се виждам от Гранта Хаус, и набрах номера на сестра си

- Здрасти.

- Знаеш, че не мога да говоря на работата. Не си напуснала, нали?

- Не. Просто исках да чуя приятелски глас.

- Толкова ли е зле?

- Трин, той ме мрази. Гледа ме, сякаш съм някакъв боклук, който котката е довлякла. Даже чай не пие.

- Не вярвам на ушите си.

- Моля?

- За бога, Лу, поговори с човека. Разбира се, че е нещастен. Прикован е в тая скапана количка. А ти се държиш глупаво. Просто поговори с него. Опознай го.Няма да те изяде.

- Не знам… Не знам дали ще издържа.

- Няма да кажа на мама, че се отказваш от работата половин ден. Няма да получиш нищо, Лу. Не можеш да го направиш. Знаеш в какво положение сме.

Беше права. В този миг я мразех.

Настъпи кратко мълчание. Тонът на Трина стана необи-чайно сговорчив. Това не беше добре. Означаваше че тя е наясно колко кошмарна е работата ми.

- Виж - продължи сестра ми, - само за шест месеца. Опитай се да издържиш, да имаш нещо в сивито, после ще си намериш по-добра работа. Погледни го от положител-ната страна - все пак не е като нощните смени във фабри-ката за пилета.

- Те са направо цвете в сравнение с…

- Трябва да затварям, Лу. До скоро.

- Какво ще кажете да идем някъде следобед? Мога да ви откарам с колата, ако искате.

Нейтън си беше тръгнал преди половин час. Аз се бях мотала максимално с миенето на чашите от чая и си помислих, че ако прекарам още един час в тази потискащо тиха къща, главата ми направо ще експлодира.

Той извърна глава към мен.

- Имате ли нещо предвид?

- Не знам. Може би разходка извън града. - Понякога се опитвах да бъда като Трина. Тя е от хората, които из-глеждат съвършено спокойни и компетентни и никой не смее да се държи грубо с тях. Според мен гласът ми звучеше професионално и бодро.

- Извън града - повтори той, сякаш обмисляше пред-ложението. - И какво ще гледаме? Дървета? Небе?

- Не знам. Какво правите обикновено?

- Не правя нищо, госпожице Кларк. Вече не мога да правя нищо. Просто съществувам, това е. - Ами… - заекнах аз, - разбрах, че имате кола,която е приспособена за инвалидна количка.

- И се боите, че може да ръждяса, ако не