Градът и звездите [The City and the Stars - bg]

Част от това обучение осигуряваха двойките, избрани за родители на новите граждани. Изборът ставаше по жребий, а задълженията не бяха обременителни. Посвещавайки едва една трета от времето си на Алвин, Еристон и Етаниа бяха изпълнили всичко, което се очакваше от тях.

Задълженията на Джесерак се ограничаваха с по-официалните аспекти от възпитанието на Алвин; предполагаше се, че родителите му ще го научат как да се държи в обществото и ще го въвеждат във все по-широк приятелски кръг. Те отговаряха за характера на Алвин, Джесерак — за ума му.

— Трудно ми е да отговоря — каза Джесерак. — Що се отнася до интелекта, с Алвин всичко изглежда наред, но той проявява пълно безразличие към много от нещата, които би трябвало да го вълнуват. От друга страна, изпитва болезнено любопитство по въпроси, за които обикновено не се говори.

— Например светът извън Диаспар?

— Да… но откъде знаеш?

За миг Хедрон се поколеба. Питаше се доколко може да се довери на Джесерак. Знаеше, че наставникът е благ и добронамерен, но знаеше и че го обвързват същите табута, които обвързваха всекиго в Диаспар… всекиго освен Алвин.

Джесерак удобно се намести в дълбините на стола, който току-що бе материализирал. Ситуацията изглеждаше интересна и той искаше да я анализира колкото може по-пълно. Нямаше да узнае много, освен ако Хедрон се съгласеше да помогне.

Би трябвало да предвиди, че един ден Алвин ще срещне Шута, с непредсказуеми последствия от срещата. В този град освен младежа, единствено личността на Хедрон би могла да се нарече ексцентрична… и дори неговата ексцентричност бе планирана от създателите на Диаспар. Още много отдавна хората бяха открили, че без някое престъпление или безредица, страната Утопия скоро става непоносимо скучна. Но самата същност на престъплението изключва всяка гаранция то да се задържи на оптималното равнище, необходима за социалното равновесие. Ако се разреши и регламентира, то престава да бъде престъпление.

Проектантите на града бяха открили решението — на пръв поглед наивно, но всъщност дълбоко изтънчено — в длъжността на Шута. Цялата история на Диаспар наброяваше не повече от двеста души, чието духовно наследство ги правеше пригодни за тази специфична роля. Те разполагаха с известни привилегии, които да ги предпазват от последиците на техните постъпки, макар че понякога Шутовете надхвърляха мярката и плащаха с единственото наказание, което Диаспар можеше да им наложи — да бъдат прокудени в бъдещето преди края на сегашното им въплъщение.

В редки и неочаквани случаи Шута обръщаше целия град наопаки с поредната пакост. Понякога това бе само грижливо подготвена подигравка, друг път — точно пресметната атака срещу всеобщо приети мнения или стил на живот. В края на краищата името „Шут“ бе извънредно подходящо. Някога, в епохите на дворци и крале, бе имало хора с почти същите задължения и права.