Градът и звездите [The City and the Stars - bg]

Двамата бавно се върнаха през коридорите на Кулата Лоран и излязоха край изоставения подвижен път. Чак когато отново се озоваха на открито, Алвин осъзна, че Хедрон не го бе запитал какво дири там, пред прага на незнайното. Подозираше, че Шута знае всичко и не се изненадва, въпреки интереса си. Впрочем нещо му подсказваше, че твърде трудно би изненадал Хедрон с каквото и да било.

За да не губят връзка, те си размениха индексите. С тези номера можеха да се открият по всяко време. Алвин жадуваше за по-чести срещи с Шута, макар да подозираше, че при редовно общуване компанията му може да се окаже отегчителна. Но преди новата среща държеше да открие какво знаят за Хедрон неговите приятели и особено Джесерак.

— До нови срещи — каза Хедрон и мигом изчезна.

Алвин се намръщи. Доброто възпитание изискваше още от самото начало човек да поясни, че не присъствува телом, а само проектира образа си. В противен случай събеседникът можеше да изпадне в неловко положение. Където и да се намираше домът му, Хедрон си бе стоял там през цялото време. Номерът, който даде на Алвин, осигуряваше безупречна връзка, но не разкриваше адреса му. Това поне съвпадаше с нормалните обичаи. С индексите човек можеше да действа по-свободно, но реалният адрес се разкриваше само пред най-близките.

Докато пресичаше града, Алвин размишляваше за всичко чуто от Хедрон — за Диаспар и неговата социална структура. Странно, досега не бе срещал нито един недоволен от установения начин на живот. Диаспар и неговите жители бяха замислени като части от един генерален план, те живееха в съвършена симбиоза. През целия си дълъг живот гражданите не изпитваха скука. Светът им можеше да е мъничък по мерилото на отминали епохи, но бе неизмеримо сложен, несметно богат с чудеса и съкровища. Тук Човек бе събрал всички плодове на своя гений, всичко спасено от руините на миналото. Говореше се, че всички градове, които някога са съществували, са дали по нещо на Диаспар; до идването на Завоевателите името му се знаело по всички светове, които сетне Човекът изгубил. В градежа на Диаспар било вложено цялото умение, цялата артистичност на Империята. Когато великите дни наближили своя край, шепа гении отлели нов шаблон за града и го снабдили с машини, които да го обезсмъртят. Всичко можеше да потъне в забравата, но Диаспар щеше да живее и тихо да носи потомците на Човека по реката на времето.

Те бяха постигнали само едно — оцеляваха и това им стигаше. Милиони неща запълваха живота им от часа, когато почти съвсем възрастни излизаха от Дома на сътворението, до часа, в който почти непроменени се връщаха в Информационните хранилища на града. В един свят, където всички мъже и жени са надарени с интелекта на някогашните гении, няма опасност от скука. Насладите на беседата и диспута, заплетените формалности на социалните взаимоотношения — дори само това стигаше, за да изпълни значителна част от живота. Допълваха ги големите публични дебати, когато целият град възторжено слушаше как най-острите му умове влизат в двубой или мъчително се катерят по ония върхове на философията, които остават завинаги непокорени, но и никога не пресищат устремените.