Градът и звездите [The City and the Stars - bg]

— Знаеш ли какво е това?

Алвин се изкушаваше да отговори: „Предполагам модел“, но толкова очевиден отговор не можеше да не бъде грешен. Затова поклати глава и изчака Хедрон сам да си отговори.

— Нали си спомняш — каза Шута, — веднъж ти обясних как се поддържа градът… как Информационните хранилища завинаги са замразили неговата схема. Тези Хранилища са около нас и безмерните им запаси от информация напълно определят облика на днешния град. В Диаспар всеки атом е зашифрован от сили, които отдавна сме забравили. Матриците са тук, в тези стени.

Той протегна ръка към поразителното копие на Диаспар.

— Това не е модел, в действителност изобщо не съществува. То е просто проекция на схемата, заложена в Информационните хранилища, и следователно е идентично със самия град. Видеомашините позволяват човек да увеличи по желание всеки детайл, да го наблюдава в естествена величина или още по-голям. Използват ги, когато се налагат корекции в схемата, ала отдавна вече никой не го докосва. Само тук можеш да узнаеш как изглежда Диаспар. За няколко дни ще научиш повече, отколкото за цял живот с досегашното издирване.

— Чудесно — каза Алвин. — Колко души знаят за това място?

— О, не са малко, но рядко се сещат. От време на време тук слиза Съветът; само в пълен състав имат право да променят града. А дори и тогава не, ако Централният компютър не одобрява предложението. Съмнявам се дали тая зала вижда хора повече от два-три пъти годишно.

Алвин искаше да запита Хедрон как си е осигурил достъпа до тук, но си припомни, че най-добрите му шеги биха били невъзможни без отлични познания за устройството и движещите сили на града, а това предполагаше трайно и дълбоко изучаване. Навярно сред привилегиите на Шута се числеше и правото да ходи навсякъде и да узнава всичко; едва ли имаше по-добър водач из тайните кътчета на града.

— Може би търсиш невъзможното — каза Хедрон, — но ако то съществува, ще го откриеш тук. Погледни как се работи с мониторите.

Около час Алвин седя пред един от екраните, докато опозна командите на машината. Вече можеше да избере всяка точка на града и да я наблюдава в желания мащаб. Когато променяше координатите, през екрана прелитаха улици, кули, стени и подвижни пътища; сякаш се превръщаше във всевиждащ безплътен дух и без усилия, без страх от прегради, се носеше над Диаспар.

И все пак пред него не бе истинският Диаспар. Той блуждаеше сред блоковете на паметта и виждаше сънищата на града — сънища, надарени със силата да опазят реалния Диаспар от времето в течение на един милиард години. Можеше да види само постоянните елементи на града, хората по улиците не влизаха в този застинал образ. Впрочем за неговата цел това нямаше значение. Сега го интересуваше единствено творението от камък и метал, сред което бе заточен, а не ония, които споделяха — макар и доброволно — неговия плен.