Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
Мама Чия навлезе в последния завой — тялото й помнеше пътя толкова добре, че можеше да го следва дори в безлунна нощ — и видя сечището и колибата, сгушена, почти скрита сред зелената стена от дървета. „Стои си там, където я оставих“, пошегува се жената. Тя мина покрай бараката за инструменти и зеленчуковата градина, после влезе вътре.
Опитах се да се поизправя в леглото и да погледна през отворения прозорец. Късното следобедно слънце се спускаше надолу и осветяваше отсрещната стена. Почувствах замайване и се облегнах назад.
— Сачи! — казах аз немощно, — как се озовах тук? И…
След това, ужасен, аз се изправих отново и почти припаднах, когато видях една жена да влиза с куцукане в стаята и да се извръща към мен.
— Рут Джонсън? — извиках аз втрещен. Нима това беше истина? — Сънувам ли? — попитах аз.
— Напълно възможно — отвърна тя. Но това не беше сън. Жената, която ме беше изпратила със сърфа, сега се беше надвесила над мен.
— Ти едва не ме уби! — изкрещях аз.
Жената опря бастуна си на стената, пооправи възглавницата ми и внимателно ме бутна назад в леглото. Тя не се усмихваше, но лицето й излъчваше топлота, каквато не бях доловил преди. Тя се обърна към момичето.
— Добре си се грижила за него, Сачи. Зная, че родителите ти ще бъдат доволни.
Сачи се усмихна лъчезарно. На мен обаче ми се въртяха други неща в главата.
— Коя си ти! — попитах жената. — Защо ми причини това? Какво става тук?
Рут Джонсън не ми отговори веднага. Малко по-късно, докато мажеше лицето ми с някакъв друг мехлем, тя каза тихо:
— Не разбирам… ти не ми приличаш на някой глупав младеж. Защо не спази указанията ми? Защо тръгна без сенник, храна и вода?
Отблъснах ръката й от лицето си и се надигнах отново.
— Какви указания? За какво ми е притрябвал сенник през нощта? Кой взима вода и храна, когато излиза със сърф? Защо не ми каза от какво ще имам нужда?
— Но аз ти казах — прекъсна ме тя. — Написах го… казах ти да се погрижиш да вземеш храна и вода за три дни, сенник и…
— В бележката нямаше нищо такова — спрях я аз.
Тя замълча, озадачена и замислена.
— Как е възможно това? — попита тя, взирайки се в пространството. — На втората страница написах всичко…
— За каква „втора страница“ говориш? — попитах аз. — Даде ми само изрезката от вестник с една бележка. Беше писала на лицето и на гърба…
— Но имаше още една страница — пресече ме тя.
В този момент разбрах какво се е случило.
— Бележката — казах аз. — Тя завършваше с думите „Погрижи се“. Реших, че просто искаш да направя всичко, което ми беше написала.
Когато разбра, какво по всяка вероятност се беше случило, Рут Джонсън затвори очи. За миг по лицето й пробяга някаква смесица от емоции, но после всичко изчезна. Тя поклати тъжно глава и въздъхна.
— Втората страница уточняваше всичко, от каквото ще имаш нужда, а също и къде ще те отведе течението.
— Аз… навярно съм я изтървал, когато съм прибирал другите неща в джоба си.
Облегнах глава на възглавницата. Не знаех дали да плача или да се смея.
— А докато бях в океана, си мислех, че ти принадлежиш към „безмилостното училище“.
— Не е чак толкова безмилостно! — отвърна тя. Засмяхме се, защото не ни оставаше нищо друго и защото цялата история беше толкова нелепа.
Все така засмяна, тя добави:
— А като се почувстваш по-добре да продължиш нататък, можем да те хвърлим от някоя скала!
Засмях се дори по-високо от нея и болката в главата ми се върна. Само за миг се запитах дали пък тя не говори сериозно.
— Но коя си ти? Искам да кажа…
— В Оаху съм Рут Джонсън. Тук моите приятели, ученици и пациенти — в това число и хората, които почти съм убила — ме наричат Мама Чия. — Тя се усмихна.
— Е добре, Мама Чия, как се озовах тук?
Тя тръгна към окачената на стената карта на островите и вдигна ръка.
— Течението те отнесе през протока Каиви, покрай нос Илио и оттам на изток покрай северния бряг на Молокай, покрай нос Кахиу, към Камоку и така се озова недалеч от долината Пелекуну — бих казала по не толкова елегантен начин, но съвсем навреме, точно както знаех, че ще се случи. Има една пътека, проход, известен само на неколцина. Няколко мои приятели ми помогнаха да те донесем тук.
— А къде се намираме сега?
— На едно усамотено място — горски резерват. Поклатих глава и потрепнах, усещайки пулсираща болка.