Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
Паренето стихна и се превърна от непрестанна болка в леко туптене. Опитах се предпазливо да раздвижа мускулите на лицето си.
„Какво бях сторил със себе си?“, запитах се аз в отчаяние, надявайки се все още да се събудя от този кошмар — налудничав, глупав, ненужен. Но това не беше сън. В очите ми пареха сълзи. Бях толкова слаб, че едва можех да се помръдна. Напуканата ми и пресъхнала уста с усилие отново промълви думи „Вода… моля.“ Но никой не ме чу.
Спомних си какво ми беше казал веднъж Сократ за търсенето на смисъла. „По-добре никога не се захващай с това, но захванеш ли се веднъж, по-добре го завърши.“
„По-добре никога не се захващай, по-добре никога не се захващай“, мърморех си аз, преди да потъна в сън.
Плачът на новороденото отекна през отворените прозорци на малката колиба в тропическата гора. Мицу успя да се усмихне, притискайки детето до гърдите си. Фуджи седеше наблизо сияещ и от време на време протягаше ръка да докосне жена си и бебето. По страните му се стичаха сълзи на радост.
Мама Чия разтреби наоколо, както бе правила толкова много пъти в миналото.
— Всичко ще бъде наред с Мицу и сина ти, Фуджи. Сега те оставям ти да се погрижиш за тях… и съм сигурна, че ще бъдат в много добри ръце. — Тя се усмихна.
Без да се притеснява никак, японецът се разплака, взе ръцете й в своите и заприказва ту на хавайски, ту на японски, ту на английски:
— Мама Чия, махало! Махало! Аригато госаймас! Как бих могъл някога да ти се отблагодаря? — попита той, все още със сълзи в очите си.
— Ти току-що го направи — отвърна тя. Но от израза на лицето му й стана ясно, че нито благодарностите му, нито сълзите му можеха да бъдат достойна отплата в очите на Фуджи — това беше въпрос на гордост и чест. Затова Мама Чия добави: — Ще се радвам да ми дадеш от твоите зеленчуци. Ти отглеждаш най-добрите сладки картофи на острова.
— Ще получиш най-доброто от най-доброто! — обеща й той.
Мама Чия хвърли последен поглед към уморената, но грейнала от щастие Мицу, която кърмеше бебето си, сетне взе раницата си и тръгна пешком надолу към долината. Трябваше да види още един болен.
Събудих се, когато познатите вече малки ръце повдигнаха главата ми и внимателно наляха някаква течност върху езика ми. Преглътнах я жадно. Имаше странен, но приятен вкус. След още няколко глътки ръцете старателно разстлаха нещо като мехлем върху лицето, гърдите и раменете ми.
— Това е лапа от плодовете на дървото пони, смесени с алое — каза момичето с тихия си детски глас. — Ще помогне на кожата ти.
Когато се събудих отново, бях по-добре. Главоболието почти беше стихнало, а кожата ми, макар да я чувствах опъната, вече не гореше. Отворих очи. Марлята я нямаше. Зарадван от възможността да виждам отново, аз завъртях бавно глава и се огледах. Бях сам, на брезентово легло в ъгъла на единствената малка, но чиста стаичка на колиба, построена от дървени трупи. От импровизираните сенници струеше светлина. До леглото ми се мъдреше дървен сандък. До отсрещната стена имаше скрин с чекмеджета.
В ума ми прелитаха многобройни въпроси: „Къде съм? Кой ме спаси? Кой ме доведе тук?“
— Хей! — извиках аз. Хей? — повторих по-високо. Чух стъпки и след това се появи момичето. То имаше смолисто-черни коси и красива усмивка.
— Здравейте — каза детето. — По-добре ли се чувствате?
— Да — отвърнах аз. — Коя… коя си ти? Къде съм?
— Вие сте тук! — отвърна тя развеселена. — А аз съм Сачи, помощничката на Мама Чия — добави гордо момичето. — Истинското ми име е Сачико, но за краткост Мама Чия ме нарича Сачи…
— Коя е Мама Чия? — прекъснах я аз.
— Леля ми. Тя ме учи на тайните на кахуна.
— Кахуна — значи все още съм в Хаваите?
— Разбира се! — каза тя и се усмихна на глупавия ми въпрос.
— Това е Молокай. — Момичето посочи една избеляла карта на Хавайските острови, закачена над главата ми на стената.
— Молокай! Течението ме е отнесло до Молокай! — попитах аз смаяно.
Мама Чия напредваше бавно надолу по виещата се пътека. Беше изминала една тежка седмица и след последните няколко дни се чувстваше уморена. Но работата и изискваше енергия отвъд тази на материалното й тяло.
Тя продължи надолу по пътя през гората. Сега нямаше време за почивка. Искаше да прегледа новия си пациент. Роклята й на цветя, все още влажна от падналия дъжд, беше изцапана с кал по краищата. Косите й бяха полепнали по челото на мокри кичури. Нехаейки за външния си вид, тя ускори, колкото може, крачка по хлъзгавата пътека, която щеше да я отведе до нейния болен.