Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
— Нищо не разбирам. Защо е цялата тази загадъчност?
— Всичко това беше част от твоето посвещаване, казах ти. Ако беше подготвен… — Гласът й постепенно затихна. — Бях небрежна. Съжалявам, че си понесъл всичко това, Дан. Смятах да те поставя пред едно изпитание за вяра, а не да те изпържа под слънцето — извини се тя отново.
— Е добре — рекох аз, — мога ли поне да се считам за посветен.
Тя въздъхна.
— Надявам се, че да.
След кратко мълчание попитах:
— Как разбра, че пристигам на Хаваите? Допреди няколко дни и аз дори не знаех това? Знаеше ли кой съм, когато се срещнахме за първи път пред банката? И как най-вече ме намери?
Мама Чия погледна навън през прозореца, преди да отговори.
— Тук са намесени други сили… и това е единственото обяснение, което мога да ти дам. Аз рядко отварям местните вестници и почти никога не чета колонката с лични обяви. Бях в къщата на сестра ми в Оаху в очакване на партито на Виктор, когато зърнах вестника на масичката за сервиране на кафе. Канехме се да излизаме и докато я чаках да се приготви, аз взех вестника и го прегледах. По някакъв начин погледът ми беше привлечен от твоята обява и в този момент през мен премина нещо като електрическа вълна. Бях обзета от усещане за съдбовност.
Лежах съвсем неподвижно, но по гърба ми пробягаха ледени тръпки.
— Когато прочетох онази обява — продължи тя, — почти видях лицето ти, толкова ясно, колкото го виждам и сега. — Тя нежно докосна изприщените ми страни. Толкова се зарадвах, когато най-накрая пристигна.
— Но защо си се зарадвала? Какво те е грижа за мен?
— Когато прочетох обявата ти, изведнъж всичко изплува… спомних си какво Сократ ми беше писал за теб.
— Какво ти е писал за мен?
— Сега това няма значение. Време е да хапнеш нещо — рече Мама Чия. Тя бръкна в раницата си и извади оттам едно манго и една папая.
— Всъщност не съм гладен — казах аз. — Стомахът ми се е свил. — И наистина бих искал да науча какво Сократ ти е писал за мен.
— Не си ял нищо от седем дни — сгълча ме тя нежно.
— Правил съм го и преди — отвърнах аз. — Освен това трябваше да сваля няколко килограма. — Посочих кръста си, който сега беше значително по-слаб.
— Може би, но този плод е благословен и ще ти помогне да се излекуваш много по-бързо.
— Наистина ли мислиш така?
— Не мисля. Зная го — отговори тя, сетне разряза един плод от скоро откъсната папая, изгреба черните семки от вътрешността и ми подаде половината.
Погледнах свежия плод.
— Може би съм малко гладен — рекох аз и гризнах едно малко парченце. Усетих сладостта му да се разтапя върху езика ми. Вдишах дълбоко аромата. — Ммммм — измънках аз, отхапвайки второ парче. — Значи това лекува?
— Да — каза Мама Чия и ми подаде резен зряло манго. — И това също.
Ядях покорно, с нарастващ ентусиазъм и я разпитвах между хапките:
— И така, как ме откри… на улицата?
— Поредната прищявка на съдбата — отвърна тя. — След като видях обявата ти, реших по някакъв начин да се свържа с теб… или пък да те наблюдавам известно време, за да видя, дали ти ще ме откриеш.
— Никога нямаше да те открия — ти дори не работиш в банка.
— Преди шест години работех.
— Предполагам, че ние се намерихме един друг — казах аз, отхапвайки отново от мангото.
Мама Чия се усмихна.
— Да. А сега е време аз да си вървя, а ти да почиваш.
— Чувствам се вече много по-добре… и все още ми се ще да науча защо си се зарадвала, когато пристигнах.
Тя направи пауза, преди да отговори.
— Има една по-голяма картина, която ти все още не можеш да видиш. Един ден може да достигнеш до много хора. Може би ще намериш правилния лост и ще промениш истински нещата. А сега затваряй очи и заспивай.
„Лост“, замислих се аз, след като послушах съвета й. Думата прелетя през ума ми и ме върна към един случай отпреди години, от времето, когато работех със Сократ. Вървяхме към университета „Баркли“, след като бяхме закусили в кафенето на Джоузеф. Когато двамата със Сок наближихме университетското градче, един студент ни подаде листовка.
Погледнах я и се обърнах към спътника си:
— Сок, ще хвърлиш ли един поглед на това? Отнася се за спасяването на китовете и делфините — въздъхнах аз. — Миналата седмица беше за подтиснатите хора. А по-миналата за гладуващите деца. Понякога се чувствам толкова виновен, че се интересувам само от себе си, докато там някъде по света има толкова много хора в нужда.
Сократ ме погледна безизразно и продължи да върви, все едно не бях казал нищо.
— Чу ли ме, Сократ?