Свещеното пътуване на мирния воин

— Готов за път? — попита тя. — Смяташ ли, че си готов да тръгнеш за някъде? И какво ще намериш, когато стигнеш там — каквото намери в Индия?

— Откъде знаеш за това! — попитах аз смаян.

— Когато разбереш откъде зная — рече тя, — ще бъдеш готов да продължиш пътуването си. — Мама Чия ме погледна пронизващо. — Абрахам Линкълн веднъж казал, че ако има шест часа да отсече едно дърво, първите пет ще прекара в острене на брадвата. Теб те чакат големи дела, но все още не притежаваш необходимата острота. Ще отнеме време и ще е необходима огромна енергия.

— Но аз се чувствам все по-добре. Скоро ще имам достатъчно енергия.

— Не говорех за твоята енергия, а за моята.

Отпуснах се отново в леглото и изведнъж се почувствах като товар.

— Наистина трябва да замина — казах аз. — Имаш други хора, за които трябва да се грижиш. Не искам да се натрапвам.

— Да се натрапваш? — повтори тя. — Диамантът натрапва ли се на полировчика на скъпоценни камъни? Стоманата натрапва ли се на ковача? Моля те, Дан. Остани за известно време. Не мога да си представя по-добър начин да използвам енергията си.

Думите й ме окуражиха.

— Е, добре — усмихнах се аз, — може би няма да е толкова тежко, колкото си мисля. Имам подготовката на гимнастик. Зная как да постигам нещата. Освен това прекарах доста време със Сократ.

— Да — каза тя. — Сократ те е подготвил за мен. Аз пък ще те подготвя за онова, което те очаква по-нататък. — Тя прибра мехлема в една кутия и я сложи на бюрото.

— Е, какво ме очаква? Имаш ли някакъв план за действие? С какво се занимаваш тук все пак?

Тя се засмя.

— Играя различни роли, нося различни шапки за различни хора. За теб съм без шапка. — След кратко мълчание тя продължи: — През повечето време помагам на приятелите си. Понякога просто си седя и не правя абсолютно нищо. Друг път пък се упражнявам в приемането на различни форми.

— Приемане на различни форми?

— Да.

— Какво значи това?

— О, това значи да се превръщаш в различни неща, да се сливаш с духовете на животни, скали или на водата — ето за това става дума. Да погледнеш живота от различен ъгъл, ако разбираш какво искам да кажа.

— Но в действителност ти не…

— Стана време да вървя — прекъсна тя въпроса ми по средата. Трябва да посетя някои хора. — Мама Чия взе оставената до библиотеката раница, грабна бастуна си и излезе, преди да успея да кажа нещо.

Изправих се отново в леглото с известно усилие. Виждах я едва-едва през отворената входна врата как куцука ритмично с бастуна си нагоре по лъкатушната горска пътека.

Облегнах се назад и се загледах в тънките лъчи слънчева светлина, които преминаваха през дупките на пердетата и се запитах дали въобще някога ще погледна с добро око на слънцето.

Бях преживял един временен неуспех, но я открих! Тялото ми тръпнеше в нарастващо вълнение. Пред мен се отваряше един труден, може би дори опасен път, но поне беше открит.