Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
Във въображението ми се развихриха параноични, несвързани фантазии. Ами ако тази жена беше някаква особнячка или дори луда? Дали пък нямаше някакви сметки за уреждане със Сократ. Ами ако тя умишлено…? Не! Това беше невъзможно? Продължих да си блъскам главата. Обикновените начини да проверявам кое е реално и кое не тук не вършеха работа.
Веднага щом успеех да отблъсна поредната вълна на страха, се надигаше друга. Умът ми се гмурна под повърхността на морето и аз потръпнах, представяйки си как долу плуват някакви огромни тъмни силуети. Почувствах се малък и самотен, нищожна точица в океана, на хиляди метри над океанското дъно.
Стори ми се, че минаха часове. Лежах неподвижен и ослушвах с надежда да чуя звука на катер от Бреговата охрана или пък да зърна спасителен хеликоптер. Но истината беше, че никой не знаеше къде съм — никой с изключение на Рут Джонсън. Облаци закриха луната и звездите, и небето така притъмня, че не можех да кажа дали очите ми са отворени или затворени. Страхувайки се да заспя, аз ту се унасях, ту отново се сепвах. Но нежното и приспивно издигане и спускане на океана най-накрая надделя и аз потънах бавно в безмълвие като скала в морските дълбини.
Събудих се с първата светлина на зората, осъзнах къде съм, изправих се рязко и паднах от сърфа. Плюейки погълнатата солена вода, аз се качих обратно на дъската, огледах се с известна надежда и в този момент у мен се надигна мрачно предчувствие. Не се виждаше нищо друго освен океана. Надвиснали облаци криеха всяко възможно късче земя. Доколкото разбирах, намирах се някъде много навътре в Тихия океан. Бях чувал за силни течения, които могат да отнесат човек направо в открито море. Можех да греба, но в каква посока? Борейки се с паниката, аз се заставих да си поема дълбоко въздух и да се успокоя.
След това направих едно още по-тревожно откритие. Нямах нито риза, нито сенник, нито храна, нито вода. За първи път ми мина през ума, че дори мога да загина тук. Че това не е някакво снобско забавление. Може би бях направил много голяма грешка.
Рут Джонсън беше написала, че тук става дума за „доверие и вяра“. „Как ли пък не“ — промърморих си аз, „доверие, вяра и безразсъдна глупост“. Какво ме беше накарало да изгубя ума си? Кой нормален човек се оставя със сърфа си на океанските течения, защото някаква възрастна жена му е казала да направи така?
„Не е възможно всичко това да ми се случва“, казах аз и се стреснах от звука на собствения си глас. Думите ми бяха приглушени и задавени от огромните пространства отгоре и отдолу. Вече чувствах топлината на сутрешното слънце върху гърба си.
Облаците се разпръснаха и там остана само пламтящото лазурно небе. Имах време да обмисля положението си — нищо друго освен време. Като изключим случайния крясък на някой албатрос или тихото бръмчене на самолет някъде високо горе, безмълвието беше единственият ми другар.
От време на време отпусках краката си с плясък в солената вода и си тананиках нещо като мелодия, за да запълня тишината. Но доста скоро мелодиите замряха. Ужасът бавно запълзя по гръбнака ми.
С напредването на деня ставах все по-жаден, а страхът ми нарастваше със засилването на огнената пещ на слънцето. Нямам предвид онзи страх от дулото, което са опрели в ребрата ти или при вида на кола, която изведнъж се насочва челно към твоето платно — това беше едно усещане за абсолютна неизбежност, едно тихо осъзнаване, че ако някой не ме спаси скоро, несъмнено ще изгоря до смърт върху хладното, зелено море.
Часовете се нижеха мъчително бавно и кожата ми започна да порозовява. В късния следобед жаждата ми се превърна в идея-фикс. Опитах всичко, какво ми дойде на ум, за да се предпазя: завъртах сърфа да гледа в различни посоки; потапях се многократно в хладната вода и търсех сянката на дъската, държейки се внимателно за напуканата й повърхност. Морската вода беше единствения ми щит срещу слънцето и благодарение на нея успях да дочакам падането на благословения мрак.
През нощта започнах трескаво да горя, а после затреперих от студ. Дори и най-лекото движение беше болезнено. Тръпнех и обгръщах тялото си с ръце, обзет от разкаяние. Как можах да направя нещо толкова глупаво? Как можах да се доверя на онази стара жена и защо тя постъпи така с мен? От жестокост или просто бе сбъркала някъде? И в двата случая изходът беше един — щях да умра, без да разбера защо? „Защо?“-питах се аз, докато съзнанието ми се замъгляваше.
Сутринта ме завари да лежа неподвижно. Кожата ми беше станала на мехури, а устните ми бяха напукани. Мисля си, че неминуемо щях да загина, ако не беше един неочакван дар от небето. Със зазоряването се появиха тъмни облаци. Надигна се дъждовна буря и слънцето се скри за няколко часа — още няколко часа живот. Дъждовни капки, смесени със сълзи на благодарност пареха подпухналото ми лице.