Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— Омъжена ли си? — попита тя.
— Не — казах тихо, но твърдо аз, като се надявах да смени темата.
— Имаш ли мъж? — настоя тя.
— Не, нямам — отвърнах троснато аз, усещайки как се събужда старият ми навик да се защитавам.
— Има ли тип мъж, който харесваш? — продължи тя. — Има ли някакви личностни черти, които предпочиташ у един мъж?
За миг си помислих дали не ме взема на подбив, но тя изглеждаше истински заинтересувана, а също и компанията й. Техните любопитни, гледащи ме в очакване, лица ме накараха да се отпусна. Като забравих войнствената си натура и факта, че тези жени бяха достатъчно възрастни, за да ми бъдат сигурно баби, аз им заговорих, като че ли ми бяха приятелки на моята възраст и обсъждахме мъжете.
— Трябва да е висок и красив — започнах аз. — Трябва да има чувство за хумор. Трябва да е чувствителен без да е сантиментален. Трябва да е интелигентен без да е интелектуалец.
Сниших гласа си и с поверителен тон добавих:
— Баща ми често казваше, че интелектуалците са мекушави до мозъка на костите и всичките са предатели. Мисля, че съм съгласна с него.
— Това ли е всичко, което искаш у един мъж? — позаинтерисува се жената.
— Не — побързах да кажа аз. — Преди всичко, мъжът на мечтите ми трябва да бъде атлетичен.
— Като баща ти — вметна една от жените.
— Естествено — казах отбранително аз. — Баща ми беше отличен атлет, забележителен скиор и плувец.
— Добре ли се разбираш с него? — попита тя.
— Чудесно! — отвърнах аз въодушевено. — Аз го обожавам. Само при мисълта за него очите ми се навлажняват.
— А защо не си при него?
— Твърде много си приличаме — обясних аз. — Има нещо у мен, което не мога много да си обясня или контролирам и което ме дърпа настрани от него.
— А майка ти?
— Майка ми ли — въздъхнах аз и поспрях, за да намеря най-подходящите думи, с които да я опиша. — Тя е много силна жена. Тя е трезвата част у мен. Тази част, която стои в сянка и не се нуждае от подкрепа.
— Много ли си близка с родителите си?
— Мислено, да — казах аз меко, — но в действителност аз съм самотник. Не обичам да се обвързвам.
И тогава, сякаш нещо вътре в мен напираше да излезе, аз им разкрих един недостатък на своя характер, който и в най-интроспективните си мигове не смеех да призная дори пред себе си.
— Аз по — скоро използвам хората, отколкото да се грижа за тях или да треперя над тях — казах аз, след което веднага се опитах да поправя грешката, като допълних:
— Но, разбира се, мога да изпитвам нежни чувства. Донякъде облекчена, но и малко разочарована, аз ги изгледах една по една. Никоя от тях като че ли не придаваше каквото и да е значение на моята изповед. Продължиха с въпросите, като ме помолиха да им кажа дали се смятам за смел човек или страхливец.
— Непоправим страхливец съм — заявих аз. — Но за жалост, страхливостта ми никога не ме е спирала.
— Не те е спирала за какво? — позаинтересува се жената, която ме разпитваше.
Черните й очи гледаха сериозно, а широките й вежди, като начертана с въглен линия, бяха смръщени.
— Не ме е спирала да правя опасни неща — отвърнах аз.
Доволна от това, че те, изглежда, ме слушаха много внимателно и попиваха всяка моя дума, аз обясних, че друг недостатък на характера ми е моята невероятна способност да се забърквам в неприятности.
— Разкажи ни за една неприятност, в която си се забъркала — помоли жената.
Лицето й, което през цялото време беше мрачно, сега се озари от широка, почти злобна усмивка.
— Какво ще кажете за кашата, в която съм сега? — отвърнах аз полу на шега, като същевременно се опасявах, че може да ме разберат погрешно.
За моя изненада и облекчение, те всички се разсмяха и се развикаха, както правят селяните, когато нещо им се стори дръзко или забавно.
— Как така се озова в Съединените щати? — попита жената, след като всички се бяха успокоили.
Свих рамене, тъй като не знаех какво да кажа.
— Исках да ходя на училище — смутолевих накрая. — Отначало бях в Англия, но там се отдадох повече на забавления. Наистина не знам какво искам да уча. Мисля, че търся нещо, макар че не знам точно какво.
— Това ни връща към първия ми въпрос — рече жената, като слабоватото й, остро лице и черните й очи бяха оживени и проницателни като на животно. — Да не би да търсиш мъж?
— Сигурно — признах аз и нетърпеливо добавих: — Но коя жена не го прави? И защо толкова настоятелно ме разпитвате за това? Имате ли някого предвид? Това да не е някакъв тест?
— Наистина имаме предвид един човек — намеси се Делия Флорес. — Но той не е мъж.
След което тя и компанията й така се разсмяха, че не ми оставаше нищо друго, освен и аз да се усмихна.