София преди 50 години
- Автор: Каназирски-Верин Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
Щастливи години!
По-нагоре от „Средна гора“ — там, гдето е днес театър „Роял“, имаше празно място, а в двора в една едноетажна къща беше деликатесния магазин „Свищов“ на Цуцумано. Не познавам друг магазин така богато подреден, както тоя на Цуцумано. Там се намираха всички французки вина, коняци и аперитиви, италиански вермути, руска и полска водка, грамадни пити, швейцарско сирене, сардели, чер хайвер, анчуги13, сальотки, лакерда, сьомга, карамели, швейцарски шоколади и какво не. Съседната до магазина стая, в която имаше един голям зелен папагал, беше винаги пълна с офицери, които идваха, привлечени от закуските и напитките, но донегде и от 120-килограмовата съпруга на Цуцумано.
Г-жа и г-н Цуцумано, съдържатели на магазин „Свищов“
Отсреща, гдето днес е Военният клуб, беше старото турско здание, което служеше за казарма на нашето Военно училище. По-късно Военното училище се премести в днешната си сграда, а на негово място се настани пионерският полк.
Днешната градинка срещу Военния клуб дълги години беше обикновен дълбок трап, обграден с дървена тараба.
Булевард „Цар Освободител“ тогава се наричаше простичко Цариградско шосе.
На ъгъла срещу южната врата на двореца, там, гдето доскоро се помещаваше Гражданският клуб, беше Министерството на финансите със своето отделение за българските държавни железници, чийто шеф беше покойният Манушев, а негов помощник — Манол Розентал. Какъв огромен скок от тогавашното отделение до днешното Министерство на железниците!
Съседно до Министерството на финансите, в зданието, което биде съборено, за да се построи новият хотел „България“, бяха книгоиздателството и печатницата на Иван Говедаров и книговезницата на Т. Драгиев. По-късно енергичният левантинец Порчело откри тук заведението „Алказар“. Отсреща, гдето днес е Естественият музей, тогава двуетажна къща с балконче, беше тайният кабинет на Фердинанд, чийто шеф беше С. Добрович, енигматична фигура с остра брадичка и силно миоптични очила14. На противоположния ъгъл — днес кафене „Савоя“ — в един жълт висок партер, без етаж, живееше нашият голям парламентарен оратор и министър Тодор Тодоров.
С. Добрович, енигматична фигура
Около 1898 година пионерите се настаниха в новите си казарми към лагера, а на мястото на старите турски казарми се построи днешният Военен клуб със средства, дадени от българското офицерство. Картографическият институт си беше такъв, какъвто си е и днес. По-долу, в дясно, беше жилището на Ив. Евст. Гешов, който току-що бе наследил Евлоги Георгиев и не беше още приспособил жилището си в дворец, какъвто беше то при смъртта му. По него време, подобно на днес, партерът се състоеше от магазини. Имаше една емишчийница, а по едно време една извънредно дълга ламаринена фирма покриваше цялата дължина на Гешовото здание със следния надпис: „Фото-цинко хромо-литография на Петър А. Петров“. Предприятие на автора на българските алманаси и основател на първия жълт вестник „Отзив“. Зданието на стария Моллов и Министерството на външните работи (последното без крилото към пл. „Невски“) са същите от него време.
На пл. „Нар. събрание“ на мястото на паметника на Цар Освободител имаше малък водоскок, заобиколен от градинка. На ъгъла на днешния булевард Толбухин стърчеше домът на стария генерал Данаил Николаев. Тогава тази къща ни се виждаше като дворец и служеше като указание: „Отиваш до Николаевата къща и завиваш на дясно“ или „Разходихме се до Николаевата къща и се върнахме обратно“. Така се обясняваха софиянци. С изключение на голямата кооперация „Принцеса“, тая на Молловото място и смешната сграда стил Рококо до днешния „Дом на офицера“ както и Студентския дом, площадът не е много изменен.
Сградата на Народното събрание е неизменена с изключение на пристройката откъм Държавната печатница. По него време имаше един единствен вход откъм площада. До Народното събрание в дясно имаше една доста гъста корийка от акации. Нищо не спираше погледа и оттук се виждаше ясно манежът, на чието място днес се строи Народната Библиотека, виждаше се да стърчи и самата къща на д-р Кост. Стоилов и павилионът на злощастния капитан Паница, жертва на Фердинанд.
13
Анчуга — неясно.
14
Миопия, гр. „късогледство“.