За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
Филми на ужасите, научнофантастични филми, филми за празноскитащи младежки банди, филми за неудачници, яхнали моторите си — ето това разпалваше въображението ми. Такива неща не можеха да се видят в „Емпайър“, в горния край на улица „Лисбън“, обаче за сметка на това можеха да се видят в „Риц“ — на долния край, между заложните къщи и недалеч от магазина за готово облекло „Луи“, където през 1964 година си купих първия чифт боти като на „Бийтълс“. Разстоянието между нашата къща и „Риц“ беше двайсетина километра, които изминавах на автостоп почти всеки уикенд между 1958 и 1966 година, когато най-после взех шофьорска книжка. Понякога ходехме заедно с приятеля ми Крис Чесли, друг път отивах сам, но винаги бях на линия. Единствено болест или нещо от сорта мажеше да ме спре. Именно в „Риц“ гледах „Омъжих се за чудовище от космоса“ с Том Трайтън, „Свърталище на духове“ с Клер Блум и Джули Харис и „Дивите ангели“ с Питър Фонда и Нанси Синатра. Видях как Оливия де Хавиланд извади очите на Джеймс Кан с импровизиран нож в „Жената в клетка“, видях Джоузеф Котън да възкръсва от мъртвите в „Ш-шт, тихо, сладичка Шарлът“ и със затаен дъх (и не без известна доза похотлив интерес) очаквах да разбера дали на Алисън Хейс ще омалеят всичките й дрехи в „Атаката на 50-метровата жена“. В „Риц“ бяха налице всички приятни неща в живота… или поне можеха да бъдат, стига да седиш на третия ред, да внимаваш достатъчно и да не мигнеш в неподходящия момент.
Двамата с Крис харесвахме почти всички филми на ужаса, но най-любима ни беше една поредица от американско-интернационални филми, повечето от които на режисьора Роджър Корман, чиито заглавия бяха плагиатствани от Едгар Алън По. Не можеше да се твърди, че тези филми бяха базирани върху творби на По, защото сюжетът им имаше съвсем малко общо с неговите стихотворения или разкази. (Без майтап, „Гарванът“ беше филмиран като комедия!) И все пак най-добрите от тях — „Замъкът на духовете“,_„Червеят завоевател“_,_„Маската на червената смърт“_ — постигаха някакъв тайнствен свръхестествен ефект, който ги правеше изключителни. С Крис си измислихме наше име за тези филми, такова, каквото ги превръщаше в уникален жанр. Имаше уестърни, имаше романси, имаше военни филми и… „по-ленти“.
— Ще ходим ли на кино в събота следобед? — питаше Крис. — На стоп до „Риц“?
— Какво дават? — интересувах се аз.
— Филм с мотори и „По-лента“ — отвръщаше той. Аз, естествено, налапвах стръвта. Брус Дърн щеше да лудее със своя „Харли“, а Винсънт Прайс — да беснее в обитаван от призраци замък над бурно море: какво повече можех да искам? Може би, ако имах късмет, дори щях да видя Хейзъл Корт да броди като дух в оскъдна дантелена нощничка.
От всички „по-ленти“ на двамата с Крис ни направи най-дълбоко впечатление „Кладенецът и махалото“. Сценаристът и режисьор Ричард Матесън беше снимал филма за широк екран с технологията „Техниколър“ (през 1961 година, когато излезе тази лента, цветните филми на ужасите бяха рядкост) и бе забъркал нещо наистина специално от цял куп стандартни готически съставки. Това навярно беше най-великият студиен хорър, преди Джордж Ромеро да промени всичко със своя жесток инди-филм7 „Нощта на живите мъртви“ (в повечето случаи към лошо и само в редки — към по-добро). В най-хубавата сцена — онази, която ни накара с Крис да замръзнем на местата си — Джон Кер разкъртва една от стените на замъка и открива трупа на сестра си, очевидно зазидана жива. Никога няма да забравя гледката на трупа, сниман в близък план през червен филтър и с деформираща леща, която издължаваше лицето в ням писък.
След прожекцията, по дългия път за вкъщи (ако не минаваха много коли, понякога трябваше да извървявам пеш десетина километра и се прибирах чак по тъмно) ми хрумна чудесна идея: щях да направя от „Кладенецът и махалото“ книга! Щях да го романизирам, така както „Монър Букс“ бяха романизирали такива безсмъртни филмови класики като „Джак Изкормвача“,_„Горго“_ и „Конга“. Но аз нямаше просто да напиша този шедьовър, а щях да го напечатам на нашия циклостил в мазето и да го продам в училище! Бум-тряс! Еха!
Речено-сторено. С присъщата си грижливост към детайлите, за която по-късно щях да бъда възхваляван от критиката, аз сътворих моята „романизирана версия“ на „Кладенецът и махалото“ за два дни, като пишех направо върху матриците, от които след това се печаташе. Макар че (поне доколкото ми е известно) нито един екземпляр от този шедьовър не е оцелял, струва ми се, че беше дълъг осем страници, почти без разстояние между редовете и със сведени до абсолютен минимум нови редове (не забравяйте, че една матрица струваше 19 цента). Листовете бяха запълнени от двете страни, също като в истинска книга, и аз добавих титулна страница, върху която нарисувах стилизирано махало — от него се стичаха малки черни петна, които, както се надявах, приличаха на кръв. В последния момент се сетих, че не съм посочил издателство. След половинчасов приятен размисъл, напечатах в горния десен ъгъл на титулната страница думите Една V.I.B. книга. V.I.B. означаваше : „М.В.К. — Много важна книга“.
7
Филм, произведен от независима компания. — Б.пр.