Последният довод на кралете [bg]
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният довод на кралете [bg]». Краткое содержание книги:
Беше решил, че една добра баня, последвана от старателно бръснене, след което безкрайно дълго приглаждане и оправяне на прическата, щяха да го накарат отново да се почувства у дома, но след като приключи с всичко, остана разочарован. Така познатата рутина го накара още повече да се чувства като гост в собственото си, потънало в прах жилище. Вече нито лъскавината на ботушите и копчетата, нито златният ширит на униформата му го вълнуваха както преди.
Накрая, когато застана пред огледалото, място, където беше прекарвал в захлас толкова часове, намери гледката за силно обезпокоителна. От прекрасното стъкло от далечен Висерин го гледаха втренчено очите на изпит от странстване пътешественик, с обветрено от живота на открито лице. Пепеляво русата брадичка не успяваше да скрие грозния белег на изкривената му челюст. Старата униформа беше станала прекалено стегната и така твърдо колосана, че дращеше кожата му, а яката и направо го задушаваше. Вече не се чувстваше на мястото си, облечен в нея. Вече не виждаше войника в себе си.
Дори нямаше представа на кого трябва да докладва за завръщането си след толкова дълго отсъствие. Почти всеки офицер, за когото се сещаше, беше в Англанд. Предположи, че при достатъчно добро желание можеше да потърси лорд-маршал Варуз, но след като вече беше опознал достатъчно добре опасността, знаеше, че по-добре да не я търси сам. Естествено, щеше да изпълнява задълженията си на офицер, ако някой го поискаше от него. Но едва след като те сами го открият.
А дотогава имаше друго, с което трябваше да се заеме. Самата мисъл за това едновременно го ужасяваше и караше да тръпне от вълнение. Пъхна пръст в яката си и яростно я задърпа в опит да освободи хватката й около гърлото му. Не се получи. Нищо, както Логън Деветопръстия толкова обичаше да казва: по-добре приключвай по-бързо с тази работа, вместо да живееш в страх от нея. Взе парадната си сабя, но след цяла минута взиране в абсурдния месингов обков по гарда я захвърли на пода и я подритна под леглото. Опитай се да не биеш много на очи, щеше да каже Логън. Взе износената от пътя рапира и я промуши през халката на колана си. Пое дълбоко въздух и тръгна към вратата.
Нямаше нищо страшно в улицата. Намираше се в един от тихите квартали на града, далеч от шумните търговски улици и грохота на фабриките. На съседната улица един точилар рекламираше гръмогласно услугите си. Под стрехите на една непретенциозна на вид къща гукаше апатично гълъб. Някъде отстрани долетяха чаткане на копита и тракане на колела, после бързо отшумяха. Иначе беше тихо.
Вече беше подминал къщата в едната посока и не смееше да го направи в другата, от страх, че Арди може да го види през прозореца, да го познае и да си каже: „Гледай го пък този какви ги върши.“ Затова Джизал обикаляше в кръг в края на улицата и обмисляше думите си.
„Аз се върнах.“ Не, не, прекалено надуто е. „Здравей, как си?“ Не, твърде безразлично. „Аз съм, Лутар.“ Много е резервирано. „Арди… липсваше ми.“ Прекалено отчаяно. Забеляза, че един мъж го наблюдава от прозорец на втория етаж, затова се покашля и тръгна уверено към къщата, като не спираше да си мърмори под носа: „По-добре свършвай по-бързо, по-добре приключвай, по-добре приключвай…“
Юмрукът му удари по дървото. Зачака. Усещаше блъскането на сърцето си чак в зъбите. Резето изщрака и Джизал извика на лицето си най-подкупващата усмивка, на която беше способен. Вратата се отвори и на прага изникна кръглата физиономия на едно изключително непривлекателно момиче. Нямаше и съмнение, независимо колко време беше минало и колко се бяха променили нещата, че това не беше Арди.
— Да?
— Ъ… — Прислужница. Как можеше да е такъв глупак, да му хрумне, че Арди ще отваря сама входната си врата? Така де, тя е от простолюдието, не просякиня. Покашля се. — Върнах се… исках да кажа… Арди Уест тук ли живее?
— Тук. — Прислужницата отвори вратата достатъчно широко, за да влезе Джизал в мрачното преддверие. — За кого да предам?
— Капитан Лутар.
Главата й се изметна назад, сякаш на брадичката й беше вързано невидимо въже и някой току-що го дръпна с всичка сила.
— Капитан… Джизал дан Лутар?
— Да — промърмори Джизал озадачен. Нима Арди го е обсъждала с прислугата?
— О… о, ако обичате, само за секунда… — момичето посочи към една врата и се завтече. Очите му щяха направо да изхвръкнат, все едно самият император на Гуркул се беше отбил на гости.
Мрачната всекидневна, изглежда, бе обзаведена от човек с прекалено много пари, прекалено малко въображение и крайно недостатъчна площ, върху която да разпростре амбициите си. Имаше няколко фотьойла с крещяща тапицерия, гигантски и претрупан с декорации бюфет, а на една от стените висеше огромно маслено платно, толкова голямо, че една идея повече и щеше да се наложи да събарят стената, за да го поберат отчасти в съседната къща. През цепките между завесите на прозореца нахлуваха два прашни снопа светлина и падаха върху леко разнебитения, за сметка на това силно полиран плот на една антична маса. Сама по себе си всяка една мебел във всекидневната си беше съвсем наред, но така скупчени заедно, направо можеха да задушат човек. Без значение, каза си Джизал и огледа намръщено стаята, той беше дошъл заради Арди, не заради обзавеждането й.