Страната на хилядите желания
- Автор: Моруа Андре
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анна Сталева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Страната на хилядите желания». Краткое содержание книги:
— Сто четиридесет и четири — отговори Мишел.
Но Гарванът поклати глава, без да каже, както тя се надяваше: „Гага, така ми се струва“.
— История… Кой е бащата на Луи XIII?
— Анри IV — каза Мишел. — Така е, нали?
Но Смутензасрамен изглеждаше все по-натъжен и нищо не отговори.
— Излишно е да продължаваме — каза най-сетне той. — Струва ми се, че Вълшебната градина е затворена вече вас, Мишел. Вие не сте вече дете.
За щастие камилата още чакаше и Мишел можа да върне у дома си през нощта.
Първа глава
Семейство Дубъл
— Страшно бавно ядете — каза господин Дубъл, който от известно време вече барабанеше с пръсти по масата.
— Аз не, татко — обади се Тиери.
— Не, ти не, но майка ти и брат ти.
В цяла Франция нямаше по-сплотено семейство от семейство Дубъл. Господин и госпожа Дубъл се обичаха много и обожаваха децата си. А те, Едмон и Тиери, често се караха — момчетата на девет и на десет години не са светци — но не можеха един без друг. Едмон казваше: „Тиери много се заяжда“. Но ако Тиери го нямаше два дни, Едмон явно страдаше. Тиери пък се оплакваше: „Едмон е много груб“. Но ако Едмон се разболееше някой ден, и Тиери се разболяваше на свой ред.
Никога не казваха като другите момчета: „Аз направих това, аз видях онова“, а все: Ние бяхме в цирка…", „Лишиха ни от десерт…“, „Ние бяхме болни от шарка…“ С една дума, бяха двама, ала живееха като един.
И все пак, когато се хранеха, бащата, майката и двамата братя не се разбираха чак толкова добре. Семейство Дубъл тогава се разделяше на два лагера. Госпожа Дубъл и по-големият й син Едмон отдаваха голямо значение на яденето. Щом се върнеше от училище, Едмон влизаше в кухнята и питаше какво ще има за обяд, за вечеря.
Разказваха, че когато бил на осем месеца, както си седял до масата на високото си бебешко столче, Едмон се нахвърлил на чинията с месо, докато майка му минавала край него, и сграбчил лакомо един котлет. Господин Дубъл и по-малкият брат Тиери, напротив, не обръщаха никакво внимание какво им се сервира и настояваха само всички да се хранят по-бързо, за да се върнат единият — към работата си, а другият — при играчките си. Затова и двамата бяха доста слаби.
— Едмон — каза господин Дубъл, — ако продължаваш, ще станеш истински дундьо.
Госпожа Дубъл неспокойно погледна сина си. Тя самата много се боеше да не напълнее и тъй като не можеше да устои на удоволствието да яде сладкиши, беше непрекъснато в движение, шеташе цял ден из къщи и запазваше хубостта си.
— Ами! — възрази тя. — Едмон съвсем не е дундьо.
— Да, да! — каза Тиери, който обичаше да се закача. — Дундьо, дундьо, дундьо!
Толкова прекали, че когато ставаха от масата, Едмон силно го ритна. Тиери се разплака. Знаете вече, че двамата братя не можеха един без друг.
Беше летен неделен ден и господин Дубъл бе обещал да заведе двете момчета в гората Фонтенбло. Тези разходки с баща им им доставяха голямо удоволствие. Когато времето беше хубаво, изминеха ли няколко километра, господин Дубъл си избираше някое място на завет между високите скали. Той сядаше до обрасъл с мъх камък, облягаше се и изваждаше книга от джоба си.
— Давам ви един час — каза той на синовете си този ден. — Може да се покатерите по скалата Близнак и по Острия камък… Само че бъдете благоразумни. Не се отдалечавайте много и щом ви извикам: „Ху! Ху! ХУУ! Ху“, обадете ми се.
„Ху! Ху! ХУУ! Ху“ беше сигналът на семейство Дубъл. Те надаваха този вик по специален начин, като наблягаха много на третото ху и произнасяха много слабо четвъртото. Така и четиримата Дубъл се откриваха лесно един други, дори в тълпа или ношем.
Едмон и Тиери се отдалечиха. Скалата Близнак беше образувана от два големи плоски камъка, допрени един до друг, високи шест-седем метра.
— Ще се качваме ти от едната, а аз от другата страна — предложи Тиери с подигравателна усмивка. — И аз ще бъда горе преди тебе, Дундьо такъв!
— Тиери, ако продължаваш, ще се разсърдя, ще те набия и ще ревнеш. Я се махай веднага оттук!
Братята застанаха от двете страни на скалата и започнаха да се катерят. Беше трудно. Трябваше да намират вдлъбнатини, за да поставят краката си и издатини, за да се залавят с ръце. Не можеха да се качват бързо. Едмон беше на около три метра от земята, когато чу:
— Ху! Ху! ХУУ! Ху!
Викаше ги баща им. Тиери отговори. По гласа му Едмон разбра, че Тиери е вече по-високо от него. Заизкачва се много бързо и тъкмо щеше да стигне върха, когато отново чу едно „ху, ху, ХУУ, ху“, само че този път почти приглушено, сякаш идваше от вътрешността на скалата. В този миг той успя с дясната си ръка да се вкопчи в горния ръб на скалата. Повдигна се. Главата му се подаде над тесния процеп между двата камъка близнаци. Той чу за трети път вика и много ниско под себе си, в дъното на тесния комин забеляза брат си.