Книга за гробището

Наистина, Сайлъс носеше храна и всяка вечер я оставяше в криптата, но според Ник, това бе най-малкото, което наставникът му правеше за него. По-важното беше, че му даваше съвети — хладнокръвни, разумни и неизменно правилни, че знаеше повече от обитателите на гробището, защото нощните му разходки в света отвън му даваха възможност да го описва такъв, какъвто е сега, а не остарял със сто години, че беше невъзмутим и на него можеше да се разчита. Всяка една нощ от живота на Ник досега беше неизменно свързана със Сайлъс. Затова момчето трудно преглъщаше образа на малкия параклис без единствения му обитател. Но най-вече му липсваше чувството за сигурност, което му вдъхваше Сайлъс.

Мис Лупеску също смяташе, че работата й е много повече от осигуряването на храна за Ник, но съвестно изпълняваше и тази част.

— Какво е това? — попита ужасен Ник.

— Полезна храна — отвърна мис Лупеску.

Двамата стояха в криптата. Мис Лупеску сложи на масата две пластмасови кутии и отвори капаците им. Посочи към първата:

— Това е супа от цвекло и овес. — А после посочи втората кутия: — Това е салата. Сега ги изяж. Направих ги за теб.

Ник я зяпна, сякаш да се увери, че се шегува.

Храната, която му носеше Сайлъс, идваше в пакети, купени от места, където продават храна късно вечер и не задават излишни въпроси. Никой досега не му беше носил храна в пластмасова кутия с капак.

— Мирише ужасно — сбърчи нос момчето.

— Ако не изядеш супата скоро — каза мис Лупеско, — ще стане по-ужасна, защото ще изстине. Сега яж!

Ник беше гладен. Взе пластмасова лъжица, потопи я в пурпурночервената течност и започна да яде. Храната беше лигава и непривична, но той потисна усещанията си.

— Сега салатата! — нареди мис Лупеску и отвори втората кутия.

В кутията имаше големи резени суров лук, цвекло и домати, полети с гъст сос винегрет. Ник пъхна парче цвекло в устата си и започна да дъвче. Усети как в устата му се събира слюнка и осъзна, че ако преглътне, ще повърне.

— Това не мога да го ям! — каза Ник.

— Полезно е.

— Ще повърна.

Гледаха се един друг — малкото момче с разрошена миша коса и изпитата бледа жена с безупречно подредена сребърна коса. Накрая Мис Лупеску каза:

— Изяж още едно парче.

— Не мога.

— Изяж още едно парче веднага или ще стоиш тук, докато не изядеш всичко!

Ник избра едно парче домат с винегрет, сдъвка го с погнуса и преглътна. Мис Лупеску затвори кутиите и ги върна в найлоновата пазарска чанта.

— Сега уроците — каза.

Лятото беше в разгара си. Стъмваше се напълно едва към полунощ. Досега през лятото Ник нямаше уроци. Времето, през което бе буден, прекарваше в игра, изследване и катерене насам-натам в топлия летен здрач.