Книга за гробището

Дадоха й шоколад, избърсаха лицето й и заразпитваха дали татуираният мъж е карал мотор.

След като се успокоиха, родителите на Скарлет, започнаха да се ядосват на себе си и взаимно да се обвиняват, че са оставили малкото си момиченце да играе в гробище, независимо че гробището е природен резерват, говореха, че светът в наши дни е опасно място и, ако изпуснеш детето си от очи, нямаш представа в какви ужасни неща може да се забърка. Особено дете като Скарлет.

Майката на Скарлет се разхлипа, което разплака Скарлет, а едната полицайка започна да се кара с бащата на Скарлет, който не издържа и се развика, че именно той като данъкоплатец й плаща заплатата. На свой ред тя също се развика и каза, че също е данъкоплатец и вероятно плаща неговата заплата.

Ник стоеше безмълвен в сенчестия ъгъл на параклиса, невидим за всичко, дори и за Скарлет, гледаше и слушаше, докато не можа да понесе повече.

В гробището падна здрач. Сайлъс се появи и видя Ник да стои горе на амфитеатъра и да гледа към града. Застана до момчето и не каза нищо. Това беше неговият начин да започне разговор.

— Не беше виновна тя проговори Ник. — Аз бях, а сега тя загази.

— Къде я заведе? — попита Сайлъс.

— В хълма, да види най-стария гроб. Само че там няма никой. Само едно змийско нещо, което се казва Гибел и плаши хората.

— Впечатляващо.

Двамата бавно заслизаха по хълма и гледаха как полицаите заключват стария параклис и си тръгват в нощта заедно със Скарлет и родителите й.

— Мис Бороус ще те научи да пишеш буквите слято — каза Сайлъс. — Прочете ли вече „Котаракът с шапка“?

— Да — отвърна Ник. — Преди сума ти време. Ще ми донесеш ли още книги?

— Надявам се — каза Сайлъс.

— Мислиш ли, че ще я видя отново?

— Момичето ли? Много се съмнявам.

Но Сайлъс грешеше. След три седмици, в един сив следобед, Скарлет дойде на гробището заедно с родителите си.

Те настояваха тя да е непрекъснато пред очите им. Вървяха малко след нея. От време на време майка й възкликваше колко е отвратително всичко наоколо и колко е хубаво, че скоро всичко това ще остане завинаги зад гърба им.

Когато родителите на Скарлет се заговориха помежду си, Ник каза:

— Здравей.

— Здрасти — отвърна много тихичко Скарлет.

— Не вярвах, че ще те видя пак.

— Казах им, че няма да тръгна с тях, ако не ме доведат тук още веднъж.

— Къде отивате?

— В Шотландия. Там има университет. Татко ще преподава физика на елементарните частици.

Повървяха заедно по пътеката — момиченце в ярко оранжев анорак и момченце в сив саван.

— Шотландия много ли е далеч?

— Да — отвърна тя.

— Аха.

— Надявах се, че ще бъдеш тук, за да се сбогуваме.