Книга за гробището

— Изправи се — каза й Ник и я хвана за ръката. — Стъпалата са точно тук. Ако протегнеш крак, ще ги напипаш. Готово! Аз ще мина пръв.

— Наистина ли виждаш? — попита Скарлет.

— Тъмно е — отвърна Ник, — но виждам.

Ник поведе Скарлет надолу по стъпалата, в недрата на хълма, и докато вървяха й описваше всичко, каквото вижда.

— Стъпалата водят надолу… Каменни са… Над нас всичко също е от камък… Някой е рисувал по стената…

— Какво е нарисувал?

— Голямо „К“ като крава… С рога… После нещо, което прилича по-скоро на плетеница, като голям възел. Сякаш е издълбано в камъка, а не е просто нарисувано. Искаш ли да го видиш? — и той взе ръката й и постави пръстите й върху големия издълбан възел.

— Усещам го! — развълнувано каза момичето.

— Сега стъпалата се уголемяват. Излизаме от някаква голяма стая, но стъпалата продължават. Не мърдай! Така, сега съм между теб и стаята. Дръж лявата си ръка на стената.

Продължиха да се спускат.

— Още една стъпка и сме на каменния под — продължаваше да обяснява Ник. — Малко е неравен.

Стаята беше малка. На земята имаше каменна плоча с издатина в единия ъгъл, където стоеше някакъв малък предмет. По земята се търкаляха кости, много стари кости, въпреки че в подножието на последното стъпало Ник видя сгърчен труп, облечен в останките на дълго кафяво палто — реши, че това е младежът, който мечтаел за богатство. Сигурно се е подхлъзнал и е паднал в тъмното.

Шумът ги изненада. Сякаш идваше отвсякъде — като стържещо плъзгане, като змия сред сухи листа. Скарлет стисна по-силно ръката на Ник.

— Какво става? Виждаш ли нещо?

— Не.

Скарлет издаде звук, който бе нещо средно между ахване и стон. Ник разбра, без да се налага да пита, че и тя вижда това, което вижда и той.

В края на стаята се появи светлина и от нея излезе човек. Той вървеше през скалата и Ник чу как Скарлет сподави вика си.

Човекът изглеждаше добре запазен, макар да личеше, че е мъртъв от дълго време. Кожата му беше изрисувана (помисли Ник) или татуирана (помисли Скарлет) с индигови шарки.

Около врата му висеше огърлица от остри, дълги зъби.

— Аз съм господарят на това място! — каза човекът с толкова древен и клокочещ глас, че всъщност в него почти не бяха останали думи. — Пазя това място от всички, които искат да му сторят зло!

Очите му бяха огромни. Ник помисли, че това впечатление се подсилва от изрисуваните около тях пурпурни кръгове. С тях лицето му приличаше на огромен бухал.

— Кой си ти? — попита Ник и стисна ръката на Скарлет.

Индиговият човек сякаш не чу въпроса и продължи да ги гледа свирепо.

— Махайте се оттук! — произнесе той с думи, които Ник чу в главата си, но иначе приличаха на клокочещо ръмжене.