Книга за гробището

— Аз предлагам да го вземем — намеси се и почитаемият Арчибалд Фицхю. — При нас има хубава кльопачка — и при тези думи потупа корема си, за да покаже колко е вкусна храната.

— Е, готов ли си за приключение, момче? — попита Уестминстърският херцог, вече спечелен за идеята. — Или искаш да пропилееш остатъка от живота си тук? — с костеливите си пръсти той посочи гробището и мрака наоколо.

Ник си помисли за мис Лупески, за ужасната й храна, за списъците и стиснатите й устни и отвърна:

— Готов съм!

Тримата му нови приятели имаха неговия ръст, но силата им далеч надхвърляше детската. Внезапно Ник бе хванат от две здрави ръце и се озова над главата на епископа на Бат и Уелс, докато Уестминстърският херцог, сграбчил стиска проскубана трева, извика нещо като „Сках! Тех! Кавага!“. Каменната плоча, която покриваше гроба, се отвори като капак и под нея зейна непрогледна тъмнина.

— Хайде, бързо! — викна херцогът и епископът на Бат и Уелс блъсна Ник в тъмния отвор, след което скочи и самият той, последван от почитаемия Арчибалд Фицхю. Последен, с ловък скок, в тъмното се метна Уестминстърският херцог щом се озова вътре, той извика: „Вех Харадос!“ Таласъмската порта се затвори и камъкът се тресна над тях.

Ник падна и се претърколи в мрака, твърде замаян, за да изпита страх. Тъкмо започна да се чуди колко ли е дълбока дупката под гроба, когато две силни ръце го хванаха здраво под мишниците и момчето внезапно започна да се носи из тъмнината.

От много години Ник вече не познаваше пълния мрак. В гробището виждаше също както виждаха мъртвите и никой гроб или крипта не бяха напълно тъмни за него. Ала сега бе различно. Бе потънал в безкрайна тъмнина, носеше се шеметно напред с подскоци и тласъци, а в лицето му свистеше вятър. Беше страшно, но и вълнуващо.

После се появи светлина и всичко се промени.

Небето беше червено, но му липсваше топлината на залеза. Вместо това бе някак ядно, заплашително червено, с цвят, напомнящ инфектирана рана. Слънцето бе малко и изглеждаше старо и далечно. Беше студено. Спускаха се по стена, край която стърчаха надгробни камъни и статуи, сякаш някой бе обърнал наопаки огромно гробище. Като три съсухрени шимпанзета в опърпани черни костюми Уестминстърският херцог, епископът на Бат и Уелс и почитаемият Арчибалд Фицхю се мятаха между статуите и надгробните камъни, като си подхвърляха Ник един на друг. Не го изпуснаха нито веднъж — подхвърляха го и го хващаха като на шега, без дори да поглеждат.

Ник потърси с очи гроба, през който бяха влезли в този странен свят, но погледът му се загуби сред надгробните камъни.

Чудеше се дали всеки от гробовете, покрай които прелитаха, е врата за съществата, които го носеха…

— Къде отиваме? — попита момчето, но вятърът отнесе гласа му.

Движеха се все по-бързо и по-бързо. Ник видя пред себе си да изниква някаква статуя и още две същества, същите като тези, които го носеха се изстреляха в този свят с пурпурни небеса. Едното бе облечено в парцалива копринена дреха, която някога може и да е била бяла, а другото — в твърде голям мръсносив костюм, с ръкави, превърнали се в парцали. Съществата видяха Ник и тримата му нови приятели и се стрелнаха към тях, скачайки с лекота от височина шест метра.