Книга за гробището
- Автор: Гейман Нил Ричард
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Стойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Книга за гробището». Краткое содержание книги:
— А ти нямаш ли за учене? — попита госпожа Оуенс.
Ник стисна юмруци, не отговори нищо и тръгна с тежка стъпка през гробището — чувстваше се необичан и неразбран.
Потънал в мрачни мисли заради несправедливостта, на която беше станал жертва, Ник бродеше из гробището и подритваше камъни. За миг зърна тъмносивото куче и го повика с надеждата, че може да си поиграят. Но кучето се държеше на разстояние. Ник се ядоса и хвърли буца пръст по него. Буцата се разби в близкия надгробен камък и навсякъде се разлетя пръст. Голямото куче го погледна обвинително, после пристъпи в сенките и се скри.
Момчето се спусна надолу по югозападната страна на хълма. Старателно избягваше стария параклис — не искаше да види мястото, където Сайлъс вече го няма. Ник спря до някакъв гроб, който изглеждаше така, както той се чувстваше в момента. Гробът бе под един дъб, ударен от гръм. От дървото бе останал само черен овъглен ствол, като остър нокът на хищна птица, изникнал от хълма. Самият гроб бе на петна, напукан и увенчан с надробен камък, върху който бе кацнал ангел без глава. Дрехата на ангела приличаше на огромен грозен дървесен лишей.
Ник седна на една туфа трева и потъна в самосъжаление. Мразеше всички. Мразеше дори Сайлъс, за това, че замина и го остави. После момчето затвори очи, сви се на топка в тревата и потъна в сън без сънища.
Откъм края на улицата се зададоха и поеха нагоре по хълма Уестминстърският херцог, почитаемият Арчибалд Фицхю и епископът на Бат и Уелс. Тримата се приплъзваха и подкачаха от сянка в сянка, сухи и жилави, само кожа и кости, покрити с парцаливи дрипави дрехи, спотайваха се, придвижваха се един зад друг над кофите за боклук, като не се отделяха от тъмните кътчета на оградите.
Мъжете бяха дребни. Приличаха на нормални хора, които са се свили от слънцето, и си говореха полугласно с подобни фрази: „Ако Ваше преосвещенство има по-блестящи идеи за това къде се намираме, отколкото имаме ние, ще съм благодарен да каже. Иначе да си държи голямата боклучава уста затворена“ или „Казвам само, Ваша милост, че знам, че наблизо има гробище, помирисвам го“, или „Ако вие го помирисвате, значи и аз трябва да мога да го помириша, защото имам по-добро обоняние от вас. Ваша светлост.“
Мъжете не спираха да си говорят подобни церемониалности, докато си проправяха път през градините в предградието. Заобиколиха едната („Пст! — изсъска почитаемият Арчибалд Фицхю. — Кучета!“) и пробягаха по градинската стена, подтичвайки отгоре като плъхове с размера на малко дете. После се спуснаха по улицата и поеха към върха на хълма. Накрая стигнаха до стената на гробището. Покатериха се по нея като катерици по дърво, без да спират да душат въздуха.
— Пазете се от кучето — каза Уестминстърският херцог.
— Къде? Някъде наоколо ли е? Ама не мирише като истинско куче — усъмни се епископът на Бат и Уелс.
— Някои не могат да помиришат и гробището — отбеляза почитаемият Арчибалд Фицхю. — Помните ли? Това е просто куче.
Тримата скочиха от стената и затичаха през гробището, оттласквайки се от земята с ръце и крака, докато стигнаха до таласъмската порта край покосеното от мълния дърво.
Там спряха. Точно до портата, обляна в лунна светлина.
— Ама че работа, това пък какво е? — попита епископът на Бат и Уелс.
— И таз добра! — каза Уестминстърският херцог.
В този миг Ник се събуди.
Трите лица, вторачени в него, приличаха на лица на мумии, безплътни и изсушени, но иначе оживени и заинтригувани. Зад ухилените устни се разкриваха остри развалени зъби. Малко по-нагоре проблясваха малки кръгли светещи очи, а пръсти с остри нокти на ръцете не спираха да шават и потропват.
— Кои сте вие? — попита Ник.
— Ние — каза едно от създанията, които всъщност не бяха много по-големи от него, осъзна Ник, — ние сме най-важни особи, това сме ние. Това е Уестминстърският херцог.
Най-едрата фигура се поклони с думите:
— Удоволствие е да се запознаем!
— … това е епископът на Бат и Уелс…
Съществото се ухили и разкри редица остри зъби и заострен език с невероятна дължина, който се стрелкаше между тях. Това създание изобщо не покриваше представата на Ник за епископ — кожата му бе на петна, едно от които минаваше през окото му и му придаваше вид на пират.