Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
— Слушам. — На мостика закипя обичайната активност. Хората се раздвижиха й се върнаха към задълженията си. След възвръщането на ускорението и гравитацията стюардите донесоха кафе. Изкуствените очи на „Макартър“ сканираха космоса за врагове. Когато всички пултове докладваха, че прехвърлянето е успешно, на аварийното табло светна зелена лампичка.
Блейн доволно кимна и отпи от кафето си. Макар и след стотици скокове, винаги се чувстваше така. В мигновеното пътуване имаше нещо принципно нередно, нещо, противно на човешките сетива, нещо, което подсъзнанието не приемаше. Опитът помагаше на хората да преодолеят вътрешната си съпротива на равнище, по-дълбоко от мозъчните функции.
— Господин Уитбред, предайте моите почитания на старшия свързочник и го помолете да съобщи за пристигането ни в щаба на флота на Нова Шотландия. Вземете от Стейли данните за курса и скоростта ни и пратете сигнал на Бриджит, че се готвим за подхождане. Уведомете флота за местоназначението ни.
— Слушам. След десет минути ли да пратя сигнала?
— Да.
Уитбред разкопча предпазните колани, изправи се от командния си пулт зад капитана и закрачи като пиян към рулевия пулт.
— След десет минути ще ми трябва енергия за излъчване на сигнал, Хорст. — Той почти веднага се възстанови от дезориентацията и напусна мостика. С младежите обикновено беше така — още една причина в командването на корабите да се назначават млади офицери.
— Внимание — обяви Стейли. Думите му се разнесоха в целия кораб. — Внимание, край на ускорението след десет минути. Кратък период на свободно падане след десет минути.
— Но защо? — чу Блейн, вдигна поглед и видя на вратата Сали Фаулър. Бе поканил пътниците да идват на мостика винаги, когато няма извънредна ситуация, и както очакваше, Бери почти не се възползваше от тази възможност. — Защо толкова скоро? — попита тя.
— Трябва ни енергия, за да излъчим сигнал — поясни Род. — Разстоянието е доста голямо. Бихме могли да пренатоварим двигателите, но в момента няма закъде да бързаме.
— Аха. — Сали седна на освободения от Уитбред стол. Блейн се завъртя с лице към нея. Отново му се прииска някой да измисли дамски костюм за свободно падане, който да не скрива краката, или пак да се върнат на мода късите шорти. На Спарта обаче се носеха поли до прасците, а провинциите във всичко подражаваха на столицата. Специално за корабите моделиерите шиеха панталони — наистина удобни, но прекадено широки…
— Кога ще стигнем на Нова Шотландия? — попита тя.
— Зависи колко време останем на Дагда. Синклер иска, докато сме там, да свърши малко работа по корпуса. — Той извади джобния си компютър и започна да пише с електронната писалка. — Хм, сега се намираме на около един и половина милиарда километра от Нова Шотландия, това прави… сто часа за обръщане. Общо към двеста часа път, плюс времето, което прекараме на Дагда. Първо трябва да стигнем там, разбира се. Не е толкова далеч, само на двайсетина часа.
— Значи ще сме на Нова Шотландия най-рано след две седмици — каза Сали. — Мислех, че щом дойдем тук… — Тя се засмя. — Глупаво е. Защо не измислите начин за хиперпространствено пътуване в междупланетния космос? Смешна работа — за нула време изминахме пет светлинни години, а сега ни трябват седмици, за да отидем на Нова Шотландия.
— Толкова скоро ли ви омръзнахме?… Всъщност е още по-лошо. Извършването на скока ни отне незначително количество водород… Е, не е нещо тривиално, но все пак е нищо в сравнение с онова, което ще ни трябва, за да стигнем на Нова Шотландия. Нямам достатъчно гориво, за да се насоча директно натам, но е повече от достатъчно за прехвърляне.
Сали си взе чаша кафе от стюарда. Започваше да свиква с корабното кафе, което не можеше да се срещне никъде другаде в галактиката.
— Значи просто ще трябва да се примирим.
— Боя се, че е така. Случвало ми се е за по-малко време да стигна до друг Олдърсънов пункт, да извърша скок, да навляза в нова система, да се прехвърля някъде другаде и да продължа така, докато се върна на нужното място в първата система — и всичко това по-бързо, отколкото да пътувам в нормалното пространство. Но не и този път — геометрията не позволява.
— Жалко — засмя се тя. — Щяхме да видим повече места на същата цена. — Не прибави, че е отегчена. Род го разбираше, но не можеше да направи нищо. Не му оставаше много време за нея, а и нямаше какво толкова да се види.