Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
Сингх се плесна по челото.
— Тюх, да му се не види — възкликна той. — Не ми дойде на ума… Това е старият скафандър „Марк III Голиат“. Когато започнаха да правят „Марк IV“, пренаписаха изцяло фърмуера. Напълно различна система за съхранение на видеото. Леле, чувствам се толкова тъп…
— Добре — прекъсна го Торсън. — Направи каквото е нужно, за да демонстрираш видеото, записано в този скафандър. Колкото по-скоро го направиш, толкова по-малко време ще имам да мисля за забавянето, предизвикано от твоята некомпетентност.
Сингх, за негова чест, не отговори. Незабавно включи скафандъра към един монитор и се залови за работа. Боби огледа бронята си. По нея имаше доста драскотини и вдлъбнатини, но иначе изглеждаше невредима. Тя изпита силно желание да я облече и после да каже на Торсън къде да си завре отношението.
Нови тръпки пробягаха по ръцете и краката ѝ. Нещо в шията ѝ затупка бясно като сърцето на дребно животинче. Тя посегна и го докосна. Беше пулсът ѝ. Понечи да каже нещо, но в същия миг техникът възкликна доволно и плесна ръката на помощника си.
— Готово, сър — каза Сингх и пусна записа.
Боби се опита да гледа, но картината се размазваше пред очите ѝ. Посегна към Торсън, за да привлече вниманието му, но някак си не улучи и се люшна напред.
„Пак се започва“, помисли си тя и след един кратък миг на свободно падане чернотата се върна.
— Дявол да го вземе — изрече острият глас. — Съвсем ясно ви казах, че това ще се случи. Тази жена е получила вътрешни травми и лошо сътресение. Не можете просто да я натъпчете до козирката със стимуланти и да я разпитвате. Това е безотговорно. Нещо повече, това е истинско престъпление!
Боби отвори очи. Отново беше в леглото си. Торсън седеше на един стол до нея. Отсреща стоеше набита руса жена в лекарска престилка, със зачервено от бяс лице. Щом видя, че Боби е будна, тя се приближи и хвана ръката ѝ.
— Сержант Дрейпър, не се опитвайте да се движите. Паднахте и утежнихте някои от травмите си. Стабилизирахме ви, но сега трябва да почивате.
Докато изричаше това, лекарката вдигна очи към Торсън, а изражението ѝ поставяше възклицателни знаци след всяко изречение. Боби кимна и движението я накара да почувства главата си като купа с вода, разнасяна при променлива гравитация. Фактът, че не болеше, вероятно означаваше, че са я натъпкали с всяко налично обезболяващо.
— Помощта на сержант Дрейпър беше съдбоносна — каза Торсън без нито следа от извинение в прекрасния си глас. — Тя може би току-що ни спаси от широкомащабна война със Земята. Да рискуваш живота си, за да не трябва другите да го правят — общо взето в това се състои работата на Роберта.
— Не ме наричайте Роберта — измънка Боби.
— Сержи — обърна се към нея Торсън. — Съжалявам за случилото се с взвода ти. Но най-много съжалявам, че не ти повярвах. Благодаря ти, че реагира професионално. Така избегнахме сериозна грешка.
— Тъкмо си мислех, че си гадняр — рече Боби.
— Това ми е работата, войнико. — Торсън се изправи. — Почини си. Ще те натоварим на кораба веднага, щом си достатъчно добре, за да пътуваш.
— На кораба ли? Пращате ме обратно на Марс?
Торсън не отговори. Кимна на лекарката и излезе. Жената натисна бутона на една от машините до леглото на Боби и нещо хладно потече по вените на ръката ѝ. Светлините угаснаха.
„Желе. Защо в болниците винаги сервират желе?“
Боби разсеяно побутваше с вилицата шаващата зелена купчинка в чинията си. Най-после се чувстваше достатъчно добре, за да яде като хората, и меките, прозрачни храни, които ѝ носеха тук, ставаха все по-непоносими. Дори високопротеиновата, високовъглехидратна помия, която раздаваха на повечето флотски кораби, ѝ изглеждаше по-привлекателна в момента. Или пък дебела гъбена пържола, залята със сос, с гарнитура от кускус…
Вратата на стаята се отвори и влезе лекарката ѝ, за която Боби вече знаеше, че се казва Триша Пишон, но настояваше всички да ѝ викат доктор Триш. С нея бяха капитан Торсън и някакъв нов мъж, когото не познаваше. Торсън я дари със зловещата си усмивка, но тя вече бе научила, че просто лицето му се движи по този начин. Изглежда, му липсваха необходимите мускули, за да се усмихва нормално. Непознатият носеше униформа на флотски капелан с неясна религиозна принадлежност.
Доктор Триш заговори първа.
— Добри новини, Боби. Ще те изпишем утре. Как се чувстваш?
— Добре. Гладна — оплака се Боби и бодна пак желето си.