Падение и подем

Тогава Мал се хвърли пред мен. Едва ми остана време да се дръпна. Тътенът от неизползваната сила ме разтърси цялата и накара сърцето ми да запрескача.

Мал някак се бе добрал до един меч и острието му просветна, когато посече първо единия, а после и другия стражник. Двамата се строполиха, повалени като дървета.

Други двама пристъпиха напред, но Толя и Тамар ги спряха. Давид се втурна към Женя. Надя и Зоя запратиха трети стражник високо във въздуха. Забелязах как стражите покрай стените приготвят пушките за стрелба.

В мен взе да клокочи гняв, но аз събрах сили да му устоя. „Край – рекох си. – Днес няма да има повече смърт.“ После освободих удара Сеч под формата на огнена арка. Той разполови дългата маса и се заби в земята точно пред краката на свещениците стражи, оставяйки в кухненския под черна зейнала цепнатина. Нямаше как да се разбере колко надълбоко стига тя.

По лицето на Аппарат се изписа ужас – ужас и още нещо, което напомняше страхопочитание. Стражите паднаха ничком и миг по-късно попът ги последва. Някои плачеха и нареждаха молитви. От другата страна на кухненските врати се чу думкане на юмруци и гласове, които виеха: „Санкта! Санкта!“.

Зарадвах се, че викат мен, а не Аппарат. Отпуснах ръце и оставих светлината да намалее. Не исках да я освобождавам съвсем. Огледах телата на повалените стражи. Брадата на един беше пълна с дървени стърготини. Едва не отнех живота му.

Призовах съвсем малко светлина, колкото да образува топъл ореол около мен. Трябваше да бъда предпазлива. Силата ме подхранваше, но дълго време бях лишавана от нея. Немощното ми тяло вече трудно я контролираше и не знаех докъде ще ми стигнат силите. Но вече месеци наред бях под контрола на Аппарат и едва ли щеше да ми се открие друга такава възможност.

Около мен лежаха мъртви и кървящи мъже, а пред вратите на Котлето чакаше цяла тълпа. Чувах гласа на Николай в главата си: „Хората обичат представления“. Спектакълът още не беше приключил.

Пристъпих напред, внимателно заобикаляйки отворената цепнатина в пода, и застанах пред един от коленичилите стражи.

Той беше по-млад от останалите, младежкият мъх по страните му още не се беше превърнал в брада; не откъсваше поглед от пода, докато брътвеше молитви. Долових не само моето име, но и имената на истински светии, нанизани едно подир друго като в обща дума. Докоснах рамото му с ръка и той стисна очи, а по бузите му се затъркаляха сълзи.

– Прости ми – примоли се. – Прости.

– Погледни към мен – казах кротко. Той се насили да вдигне очи. Взех лицето му в шепи нежно, по майчински, макар че едва ли беше много по-млад от мен. – Как ти е името?

– Владим... Владим Озвал.

– Няма лошо в това да се усъмниш в светците, Владим. Както и в хората.

Той треперливо кимна и нова сълза се търкулна по бузата му.

– Моите воини носят знака ми – продължих, имайки предвид татуировките на Солдат Сол. – До днес ти се делеше от тях, заровен в старите книги и нареждайки молитви, вместо да се вслушаш в гласа на хората. От днес нататък ще носиш ли моя знак?