Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
Фуке потрепера.
— Виждате, решено е — каза Гурвил.
— Но не е свършено — отвърна Фуке.
— О, не се залъгвайте, монсеньор! Ако така са приспали вашето внимание, вашето недоверие, ако работите са стигнали до там, вече нищо не ще можете да поправите.
— Но самият аз не съм утвърдил.
— Господин дьо Лион ще утвърди за вас.
— Тогава отивам в Лувър.
— Няма да отидете.
— Вие ме съветвате на такава подлост! — извика Фуке. — Вие ме съветвате да изоставя приятелите си, да захвърля оръжието, което е в ръцете ми и с което още мога да се боря?
— Не ви съветвам нищо подобно, монсеньор. Можете ли да напуснете суперинтенданството в тоя момент?
— Не.
— Е добре, а ако се явите пред краля и той ви смени веднага?
— Той може да направи това и задочно.
— Да, но ще направи това, без да бъде оскърбен от вас.
— Да, но аз ще изляза подлец; не искам приятелите ми да умрат и те няма да умрат.
— Нима за това е необходимо да отивате в Лувър?
— Гурвил!
— Отваряйте си очите!… Щом се намерите в Лувър, Ще бъдете принуден или да защищавате открито приятелите си, тоест да изложите убежденията си, или да се отречете безвъзвратно от тях.
— Никога няма да направя това!
— Простете ми… Кралят ще ви постави насила пред избор или вие трябва да му предложите да избира.
— Така е.
— Затова не трябва да има сблъскване… Да се върнем в Сен Манде, монсеньор.
— Гурвил, аз няма да мръдна от това място, където трябва да се извърши престъпление и където трябва да се открие моят позор. Повтарям, няма да мръдна, докато не намеря средство да се справя с неприятелите си.
— Монсеньор — възрази Гурвил, — вие бихте ми вдъхнали съжаление, ако не знаех, че сте един от най-силните умове на тоя свят. Вие притежавате сто и петдесет милиона, вие заемате еднакво положение с краля и сте сто и петдесет пъти по-силен от него благодарение на богатството си. Господин Колбер нема дори достатъчно ум да убеди краля да приеме завещанието на Мазарини. Впрочем когато един човек е най-богатият в кралството и не се страхува да похарчи парите, той е сиромах, ако не постигне това, което иска… И така, повтарям: да се върнем в Сен Манде.
— За да се посъветваме с Пелисон ли?
— Не, монсеньор, за да преброим парите ви.
— Да, да! — извика Фуке с пламнал поглед. — Да вървим в Сен Манде!
Той се качи отново в каретата си заедно с Гурвил. По пътя, в края на предградието Сент Антоан, те срещнаха малката карета на Вател, който спокойно караше виното си жоани.
Препускащите черни коне изплашиха на минаване плахия кон на домоуправителя. Вател си подаде главата от каретата и извика уплашено:
— Хей, пазете бутилките ми!
LVII
ГАЛЕРИЯТА В СЕН МАНДЕ
Петдесет души очакваха суперинтенданта. Той не отдели нито минута за тоалета си и от стълбището отиде в първия салон. Там се бяха събрали приятелите му и приказваха. Икономът се готвеше да поднесе вечерята; абатът Фуке чакаше с най-голямо нетърпение завръщането на брат си и през отсъствието му се мъчеше да играе ролята на домакин.
Пристигането на суперинтенданта беше посрещнато с радостен шепот: с приветливостта, веселостта и щедростта си Фуке беше спечелил сърцата на своите поети, артисти и делови хора. Лицето му, по което малкият му двор беше свикнал да чете всички движения на душата му, за да се държи съобразно с това, лицето му, което не се помрачаваше никога от мисли за работата, беше тая вечер по-бледо от друг път, а тая бледина не се изплъзна от приятелските очи. Фуке зае председателското място на масата, като оживяваше вечерята с веселието си.
Той разказа на Лафонтен за експедицията на Вател, а на Пелисон историята за Мвивил и слабото пиле така, че цялата маса ги чу.
Разказите му предизвикаха буря от смях и шеги, която утихна едва когато Пелисон, печален и загрижен, махна с ръка.
Абатът Фуке, който не знаеше с каква цел брат му беше започнал разговор на тая тема, слушаше с най-голямо внимание и търсеше напразно обяснението по лицата на Гурвил и суперинтенданта.
Пелисон взе думата.
— Значи говори се за господин Колбер, а? — забеляза той.
— Защо не, ако е вярно, както разправят, че кралят го е назначил за свой интендант? — възрази Фуке.
Щом той произнесе тия думи, подчертани умишлено, сред сътрапезниците избухна взрив.
— Скъперник! — каза един.
— Нехранимайко! — обади се втори.
— Лицемер! — извика трети.
Пелисон се спогледа многозначително с Фуке.