Апокалиптичният часовник

Шофьорът Франсоа обикаляше паянтовите постройки около южния вход. Там се намираха кабинетите за първа помощ, оплаквания, изгубени вещи, управление (надписът върху табелката едва се четеше и голямо табло за съобщения. Изведнъж Франсоа дочу разговора между една възпълна жена и друга по-слаба, с остри черти.

— И за какво идват тук хората? Тази розова рокля може да изхрани семейството ми за цяла година! — каза по-едрата жена.

— Сигурно посещават бедните, Шарлот. Те си мислят, че са нещо повече от нас.

— Глупости! Видя ли белите й обувки? Пет хиляди франка, нито су по-малко!

Франсоа не се съмняваше — знаеше за кого говорят жените. Отрядът от „Шан-з-Елизе“ описа жената на посланика с розова рокля от най-добрите модни къщи. Шофьорът безгрижно се приближи към двете жени, които бавно се разхождаха по широката алея.

— Ще ти кажа какво мисля — каза слабата жена, която непрекъснато възклицаваше. — Обзалагам се, че тя е от собствениците на този мръсен капан за пари! Богатите се занимават с такива неща, нали знаеш! Купуват си места като това, защото се поддържат лесно, а автоматите за пари работят денонощно.

— Сигурно си права. В края на краищата, тя влезе в офиса на управителя. Тези богаташи!

Франсоа изостана, после се обърна и се върна при порутените постройки, които служеха за офиси. Забеляза малката табелка „Управление“. Постройката бе широка почти двайсет фута, отделена от двете страни с тесни алеи, които приличаха по-скоро на канавки. В предната част прозорците бяха прекалено високи. Под тях имаше врата, която съвсем не бе на място. Изглеждаше много по-дебела и по-тежка от дървото на самата барака. Франсоа извади радиопредавателя от джоба на якето си, натисна един бутон и го долепи до ухото си.