Апокалиптичният часовник

25.

Карин де Врийс се премести при Дру в хотел „Нормандия“.

— Просто исках да спестим парите на Държавния департамент, Стан. Като данъкоплатец съм длъжен да настоявам за това.

— Какви ги дрънкаш? Остани още ден-два с руса коса и униформа — следим те навсякъде. Ще обясня на администрацията в хотела, че сте семейна двойка.

Разговорът приключи враждебно — Стенли Витковски не обичаше да го заобикалят.

Беше късен следобед; Латъм седеше на бюрото и преглеждаше протокола от разпита на брат си в Лондон, след като бе избягал от долината на Братството. Карин го бе подсетила да го поиска.

— Ето — каза Дру и отбеляза нещо върху страницата. — Хари не твърди, че тези имена са абсолютно сигурни… Чуй това: „Предоставих ви материала, а ваше задължение е да го оцените“.

— Значи самият той се е съмнявал? — попита Карин. Тя седеше на кушетката във всекидневната и гледаше над вестника, който държеше в ръцете си.

— Не, но е допускал тази възможност. Когато комисията е изказала предположението, че може и да са го излъгали, направо е побеснял. Ето, чуй: „Преди да избягам, в долината ми се доверяваха напълно. Аз бях техният велик благодетел, който е предан на тяхната кауза — защо да ми пробутват боклук?“

— Също толкова се ядоса, когато му казах, че в Братството са знаели за него.

— А след това, когато го попитах за Крьогер, той каза нещо, което ще помня цял живот… „Ласитър може да ти каже. Не мисля, че аз трябва да ти го казвам“. Той се осъзнаваше като двама души едновременно. Ужасно!

— Така е, скъпи, но вече всичко свърши, той намери покой.

— Надявам се наистина да е така. Не съм религиозен — насилието, упражнявано в името на която и да било религия, се смята за богоугодно дело, а по жестокост може да се мери с делата на Чингиз Хан. Но ако смъртта наистина е блажен сън, бих го приел заради Хари.

— Не си ли ходил на църква като малък?

— Ходил съм. Майка ми е презвитерианка от Индиана, покварена от академичната Нова Англия, затова смяташе, че ние с Хари трябва редовно да ходим на църква, поне докато навършим шестнайсет години. Аз издържах до дванайсетгодишна възраст, а Хари се отказа още на десет години.

— Тя не протестираше ли?

— Бет никога не е вдигала скандали, освен когато ставаше въпрос за спорт.

— А баща ви?

— Той беше чешит.

Дру се облегна назад в креслото и се усмихна.

— Една неделя мама беше болна от грип и изпрати баща ни да ни заведе на църква, но забрави, че той никога не бе ходил на църква. Разбира се, той се изгуби, а ние с Хари не си направихме труда да му помогнем. Накрая спря колата и каза: „Хайде, влезте тук. Всъщност няма значение дали ще чуете проповедта на някой друг“. Това не беше нашата църква.