Ловците
- Автор: Гриффин Уильям Эдмонд
- Серия: Агентът на президента #3
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
— Не съм казал, че не го познавам; отговорих ти, че това е от въпросите, на които няма да получиш отговор.
— А сега ще ми отговориш ли?
— А ти ще ми разкажеш ли за интересното развитие в разследването на убийствата в „Шангри-Ла“?
Ордьонес не отговори веднага.
— Имената Василий Респин и Александър Певснер говорят ли ти нещо, Дейвид?
— Говориш за един и същи човек — отвърна Юнг. — Не съм сигурен дали това е истинското му име и дали няма и други имена. Интерпол го търси отдавна — и не само Интерпол — по какви ли не обвинения.
— Той е в Аржентина под името Певснер — уточни Ордьонес.
— Ти откъде разбра?
— Алфредо Мунц ми каза.
— Защо не е арестуван досега?
Инспекторът сви рамене.
— Очевидно не е в интерес на аржентинците да го арестуват.
— Платил ли е на някого?
Ордьонес отново сви рамене.
— Сигурно. Той разполага с пари. Достатъчно пари, за да притежава хеликоптер „Бел Рейнджър“.
„Боже милостиви! Оттам ли е взел Кастило хеликоптера? От международен мафиот?“
— Не е същото, като да разполагаш с пръстови отпечатъци, но ските на хеликоптерите оставят следи в почвата — например в нивата близо до имението „Шангри-Ла“ — които могат да бъдат идентифицирани. По-точно казано, няма да е никак трудно да се определи какъв точно хеликоптер е оставил следите. А той със сигурност е бил „Бел Рейнджър“.
— И мислиш, че е на Певснер?
— Не съм сигурен. Знам обаче, че в Буенос Айрес няма много „Бел Рейнджъри“. Също така знам, че след като е бил на летище „Хорхе Нюбъри“, рано вечерта преди да станат убийствата в „Шангри-Ла“, „Бел Рейнджърът“ на Певснер е излетял за Пилар. Там не е дал нов летателен план. Тъй като в Пилар няма летище, няма и сведения дали е кацнал изобщо. Рано на сутринта след убийствата хеликоптерът на Певснер се е върнал на „Хорхе Нюбъри“. Предполага се, че е идвал от Пилар. А тъй като не е кацал на летище, няма сведения кога и дали е излетял оттам. Останал е на „Хорхе Нюбъри“ до края на деня, след това отново се е върнал в Пилар.
— Това означава, че в нощта на убийствата в имението „Бел Рейнджърът“ на Певснер е имал достатъчно време, за да лети до провинция Такуарембо и да се върне. Ако е прелетял съвсем ниско, нито радарите тук, нито аржентинските радари са успели да го засекат.
— Мислиш, че Певснер е замесен в тази работа в имението ли?
— Не знам, Дейвид. Само че Певснер не е от хората, които могат да отпаднат от подозрение единствено защото има неопетнена репутация. Ще ти разкажа какво още съм научил, с надеждата, когато свърша, ти да ми разкажеш какво знаеш по този въпрос.
— Не мога да приема такава сделка.
— Сам разбираш, че това е признание, че знаеш нещо.
— Нищо подобно. Досега нямах никаква представа, че руският мафиот е в Южна Америка или че притежава хеликоптер. Отказвам се от сделка, защото, след като ти ми разкажеш всичко, а аз не мога да ти кажа нищо, ще ме обвиниш, че не постъпвам честно.
Инспекторът погледна умислен Юнг.
— Помниш ли, че ти казах, че в съвместната ни работа с Мунц се е случвало да охраняваме разни величия като например Фидел Кастро?
Юнг кимна.
— Казах ти още, че едно от нещата, за които не намирам никакво обяснение, е, че двама от нинджите бяха простреляни със специални куршуми, каквито получават единствено стрелците по състезания и войниците от Специалните части!
— Помня.
— Най-много ме озадачи реакцията на посланик Макгрори, когато заместник-министърът на външните работи Алварес го попита дали случайно не е чувал за намеса на вашите Специални части. Наблюдавах изражението му. Изненадата му беше неподправена, както и гневът му, когато чу въпроса. Ако вашите Специални части са били замесени, посланик Макгрори не знаеше нищо по този въпрос. Следователно възможностите са две — или те не са били замесени, или са предприели толкова секретна мисия, че дори американският посланик не е бил уведомен.
„Господи, спипа ни!“
— Хосе, има едно правило, което се съблюдава много строго — особено в случаите, когато се използват Специалните части — нищо не може да се случи в чужда страна без знанието на посланика.
— Да, знам — кимна инспекторът. — Нека да довърша. Задавах си всички тези въпроси, когато отидох в Британската болница, за да присъствам на аутопсиите на господин Лоримър и нинджите. След това, когато наблюдавах простреляния в главата нинджа, ми се стори, колкото и да бе глупаво, че съм го виждал някъде.
— Ами?
— Трябваха ми трийсет и шест часа, за да си спомня къде и кога — призна Ордьонес. — Тогава си извадих албума и го открих. Снимка на Фидел Кастро, застанал пред хотел „Белмонт Хаус“, а зад него се виждаха три познати лица. El Coronel Алфредо Мунц, аз и майор Алехандро Винченцо от кубинското разузнаване.