Ловците
- Автор: Гриффин Уильям Эдмонд
- Серия: Агентът на президента #3
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
— Ясно ми е защо е така.
— Та когато чух, че приятелят ми Алфредо имал — как да го кажа — известни трудности с някакво оръжие, реших, че трябва да му помогна. Не можех, разбира се, да хукна към Буенос Айрес, защото бях потънал до гуша в разследването на клането в имението „Шангри-Ла“. Когато се опитах да му позвъня, при това на необявения телефон, който има в апартамента си, никой не ми се обади. Възможностите бяха няколко, но предположих, че когато е видял номера на човека, който звъни, е преценил, че не е разумно да разговаряме, че не е нито в мой, нито в негов интерес.
Ордьонес надигна чашата.
— Може ли да се възползвам от гостоприемството ти, приятелю Дейвид? — Той се усмихна. — Тази чаша май има дупка.
— Разбира се.
Докато Юнг слагаше кубчета лед и наливаше „Феймъс Граус“ в чашата на инспектора, си мислеше: „Аз обаче не бива да пия повече. Ордьонес е на крачка пред мен и нямам абсолютно никаква представа накъде бие.“ Въпреки това агентът си сипа още два пръста скоч.
— Заповядай, Хосе. — Юнг му подаде чашата.
— Много ти благодаря. Та докъде бях стигнал? А, да! Както вече ти казах, оказа се невъзможно — заради разследването — да отида лично до Буенос Айрес, за да предложа помощта си на Алфредо, не успях и да се свържа с него по телефона, затова направих единственото, което ми хрумна — пуснах хора да следят компютрите на границата.
— Моля?
— Инструктирах имиграционните власти да ме уведомят лично и незабавно, ако името Мунц се появи на някой от компютрите. Преди това бях изискал същото и за двама американски дипломати, Хулио Артигас и Дейвид У. Юнг — младши.
— Става интересно.
— Не си ли любопитен защо проявявам такъв интерес към теб и към братовчеда Хулио?
— Предполагам, че ако искаш да разбера, ще ми кажеш.
— В интерес на истината, има две доста интересни посоки на развитие в разследването на клането в „Шангри-Ла“, за които исках да поразпитам и двамата — продължи инспекторът. — Знаем — дори смея да кажа, че сме почти сигурни — откъде е хеликоптерът и дори идентифицирахме един от мъжете, загинал от огнестрелна рана в главата, причинена от 7,62 мм куршум от пушка.
„Мама му стара! Този не блъфира!“
— Ще ми разкажеш ли подробности?
— Като му дойде времето — обеща инспекторът. — Тази вечер, малко след като двамата дипломати, които наблюдавах, преминаха границата на фериботния терминал в Буенос Айрес, един от служителите ми позвъни у дома, за да ми каже, че не само дипломатите са на ферибота, ами госпожа Мунц и двете ѝ дъщери.
„Мама му стара!“
— Смея да кажа, че дължа и на теб, и на братовчеда Хулио извинение. Признавам, че подозирах някаква неприятна връзка между вас двамата и скъпия ми приятел Алфредо. Трябваше да се досетя, затова сега се срамувам.
„Това пък какво трябва да означава?“
— Затова се обадих на хората си на ферибота — сам разбираш, че е много удобно да имаш свои хора на ферибота. Те, разбира се, са в цивилни дрехи. Обикновено са двама, единият води чаровен лабрадор, който има нос за милиони.
Усмихна се, отпи огромна глътка скоч и продължи:
— Както и да е, аз им звъннах и им наредих да не изпускат от поглед семейство Мунц и да ги защитават каквото и да се случи. Най-важното бе да внимават какви ги вършат двамата американски дипломати.
— Човекът ми се обади след половин час, за да съобщи, че и петимата са в салона за първа класа, но не са седнали заедно. Освен това докладва, че китаецът, американски дипломат се усмихнал на една от дъщерите на Мунц, а тя, вместо да се уплаши или да се обиди, също му се усмихнала.
— Това, разбира се, ме обърка. Обърка ме и следващото обаждане от ферибота, малко преди да акостира. Китаецът, американски дипломат бил легнал под колата, сякаш търсел наркотици — аз бих казал взривно устройство — скрити под автомобила. Сигурно тогава си изцапал превръзката, Дейвид.
Юнг не отговори.
— Обадиха се още веднъж от ферибота — продължи инспекторът. — Докладваха ми, че семейството на Мунц са се качили доброволно в беемве с дипломатически номера, заедно с двамата американски дипломати и всеки момент ще слязат от ферибота.
— Ти не ме видя на пристанището, но аз те видях, забелязах как сеньора Мунц и момичетата ти се усмихват в „Белмонт Хаус“. Затова съм тук, Дейвид, просто търся обяснение.
— Обяснение за какво?
— От кого защитавате семейство Мунц? И защо? Какво правят те тук? Каква е твоята връзка с El Coronel Мунц, същия човек, когото твърдиш, че не познаваш.