Ловците

— Този въпрос беше реторичен, нали? Не очаквай да ти отговоря.

— Добре.

— Кълна се, Хосе, че никога не съм вършил нещо, с което да помогна на Певснер по какъвто и да било начин. От всичко, което знам за копелето гадно, той заслужава да е зад решетките. Или пък мъртъв. Не знам — по-точно не мога да докажа — дали е погнал семейство Мунц, но вярвам, че е гой.

— И аз съм на същото мнение. Въпросът е защо. Можеш ли да ме свържеш с Алфредо?

— Когато пристигна в Щатите — това ще бъде утре — ще съобщя на Мунц, че искаш да говориш с него. Ще му кажа, че си помогнал да изведем семейството му.

— Много ти благодаря. Сега ми остава да направя две неща.

— Какви?

— Да не допусна никой, който няма работа около „Белмонт Хаус“, да се доближава до хотела тази вечер. След това двамата с теб ще отидем да се обадим на братовчеда Хулио и да му съобщим, че сме се разбрали, че сме от добрите.

— Добре. Тъкмо ще му дам зареждачката за мобилния.

— И още нещо — сети се Ордьонес. Написа нещо в малък бележник, скъса страницата и я подаде на Юнг.

— Какво е това?

— Адресът на добър тенекеджия. Нали ти казах, че имам човек за тази работа.

— Много ти благодаря — кимна Юнг.

— И последно, Дейвид. Много ще съм ти задължен, ако не се обадиш веднага на подполковник Кастило, за да му предадеш разговора ни.

— Все някога трябва да му кажа, Хосе.

— Знам. Но ако го направиш тази вечер, телефоните ви се подслушват — и мобилните, и стационарните, а на мен не ми се иска някой да разполага със сведения за разговора ни. И двамата сме казали и извършили неща, които не би трябвало, затова нека всичко остане между нас.