Окото на света

Бартим отново прокара пръсти по плешивото си теме и изсумтя:

— Преди седмица, доколкото си спомням, по моста дойде един мъж. Един такъв, като невестулка. Луд беше, всички така смятаха. Все си говореше нещо сам и не спираше да крачи, даже като застане на място. Та той питаше за същите хора… за някои от тях. Пита, сякаш е нещо много важно, пък после се държи така, сякаш отговорът изобщо не го интересува. Ту рече, че трябвало да остане тук, за да ги чака, ту че трябвало да продължи, щото много бързал. Ту скимти и моли за милостиня, ту започне да се перчи, сякаш е крал. Един-два пъти за малко да го набият. Стражата щеше да го прибере като едното нищо в тъмницата, заради собствената му безопасност. После взе че продължи за Кемлин, като все си говореше на себе си и ревеше. Побъркан, нали ви казвам.

Ранд погледна смутено Том и Мат, но двамата само поклатиха глави. Дори този човек да беше търсил точно тях, описанието му не напомняше за никой от хората, за които можеха да се сетят.

— Сигурен ли сте, че е питал за същите хора? — попита Ранд.

— За някои от тях. За онзи, воина, и за жената в коприна. Но не те го интересуваха толкова. Най-вече разпитваше за три селски момчета. — Погледът му се плъзна по Ранд и Мат и се отмести толкова бързо, че Ранд не бе сигурен дали наистина го е видял, или само му се е сторило. — Държеше да ги намери на всяка цена. Но си беше луд, нали ви казах.

Ранд потръпна и се замисли кой ли може да е бил този луд и защо е търсил тях. Мраколюбец? Нима Баал-замон е използвал луд, за да ги издири?

— Тоя беше луд, но виж, другият… — Очите на Бартим зашариха уплашено и езикът пробяга по устните му, сякаш не можеше да намери достатъчно слюнка, за да ги овлажни. — На следващия ден… На следващия ден за пръв път се появи другият…

— Другият ли? — отрони Том.

Бартим се озърна, въпреки, че помещението беше съвсем празно. Дори се надигна на пръсти и надникна през стената. Когато най-сетне проговори, речта му потече бързо и в шепот.

— Целият в черно. Държи качулката си спусната, та да не можеш да видиш лицето му, но усещаш като те гледа, все едно че са ти пъхнали ледунка зад врата. Той… той ми проговори. — Той пак се огледа уплашено. — Гласът му беше като змия, плъзнала по сухи листа. Честно, стомахът ми стана на лед. Всеки път, като се върне, пита едно и също. Същото, дето питаше и лудият. Никой не може да го види как идва — просто се появява ей тук отведнъж, кога денем, кога нощем, и като те погледне, замръзваш на място. Хората взеха да се озъртат през рамо. Най-лошото е, че пазачите на портите разправят, че не са го виждали нито да влиза, нито да излиза от града.

Ранд се помъчи да си придаде равнодушен израз. Стисна челюсти, докато зъбите не го заболяха. Мат се навъси, а Том заби поглед в чашата си. Думата, която никой от тримата не искаше да изрече, бе увиснала във въздуха помежду им. Мърдраал.

— Струва ми се, че ще го запомня за цял живот, ако срещна такъв — отрони Том след дълга пауза.

Бартим заклати глава.

— Да ме изгори дано, ще го запомниш, и още как! Светлината ми е свидетел, че ще го запомниш. Той… той питаше за същите, за които и лудият, само каза, че с тях имало и едно момиче. И — той погледна Том накриво — и един белокос веселчун.