Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Те дадоха знак, че са разбрали. Вождът поведе коня и кучето си. Не тръгна с тях към конете край селото, а малко по-нататък, на запад, където им заповяда да не мърдат от мястото си. После се промъкна внимателно обратно в лагера.
Не мина много и се чу уговореният вик на кукумявка. Огънят в шатрата на Четансапа почти беше загаснал. Уинона бе оставила само съвсем мъничко жарава в кръглата вдлъбнатина в средата на шатрата. Четансапа ядеше в дъното на своята типи, скрит в завивки. Монгшонгша седеше неподвижно до съпруга си и стискаше здраво в прегръдките си траурната люлка. Уинона си бе приготвила постелята за спане, но не спеше.
Непосредствено пред входа на шатрата лежаха Токай-ихто и тримата Гарвани и дебнеха от пода. Те чуха вече ударите на копита. Шонка и полицаите му се приближаваха към селото в галоп. Пристигаха открито и не проявяваха никаква предпазливост. За краткото време на тяхното господство над собствените им невъоръжени сънародници тези въоръжени мъже вече бяха приели навиците на белите. Знаеха, че всяваха страх, и се доверяваха на този страх повече, отколкото на истинското си надмощие.
Конският тропот заглъхна. Четиримата ездачи бяха спрели току пред селото. Токай-ихто и Гарваните чуха гласовете и доловиха, че пристигналите ездачи отведоха най-напред конете си при стадото на края на бивака. За това не се искаше много време. Когато четиримата въоръжени мъже се събраха отново, което се разбра от гласовете им, Шонка издаде някаква нова заповед. Скритите в шатрата мъже не можаха да разберат заповедта, но скоро усетиха изпълнението й.
Леки стъпки на двама мъже се приближиха към Четансаповата типи. Като един двамата въоръжени мъже скочиха непосредствено един след друг през чергилото на входа в шатрата.
В същия миг вождът и тримата Гарвани скочиха и повалиха двамата въоръжени мъже. Стария гарван и младият вожд бяха съборили по един, докато двамата млади Гарвани отнеха оръжието на насилниците; най-напред пушките, след това пистолетите и ножовете от коланите им. Оковите бяха готови и само за няколко секунди ръцете и краката и на двамата бяха увързани. Когато надмогна първото си слисване, Шонка започна да крещи с цяло гърло и да заплашва.
Токай-ихто и Стария гарван си избраха оръжия, които искаха да запазят за себе си. Младият вожд изпита за миг буйна и същевременно горчива радост, когато хвана отново старата си бойна пушка. Тя имаше дълга история. Накрая собственикът й бе принуден да я предаде, когато го плениха във форта, и след това тя навярно бе попаднала чрез Червената лисица в ръцете на Шонка.
Докато вождът и Стария гарван се въоръжаваха, двамата по-млади Гарвани натовариха пленниците на раменете си и ги отнесоха. Същите безполезни крясъци и викове, които бяха разтърсили шатрата на Четансапа, изригващи от устата на Шонка и Татокано, сега прозвучаха и от шатрата на Чала от пленените там други двама. По пътя си младите Гарвани срещнаха Къдрокосия Чала и Копиен връх, които също носеха своите пленници.
Отнесоха увързаните мъже в шатрата на Шонка, която единствена щеше да остане от бивака.
Младия Гарван застъпи на пост в тази типи.
Пленниците престанаха да викат и ругаят, защото бяха разбрали, че е съвсем безполезно. Младия Гарван пушеше и се опитваше да овладее яростта, която изпитваше към предателите. Токай-ихто беше забранил да убиват плениците, за да не предизвикат без нужда отмъщението на белите мъже.
Момъкът не беше съгласен с това, но се подчиняваше.
В дъното на шатрата седеше Хиацинта, младата жена на Шонка. Под светлината на пламтящия огън, който я бяха накарали да разпали, тя изглеждаше още по-бледа. Плененият Шонка я наблюдаваше дебнешком, тъй като тя не беше увързана. За стоящия на пост Млад гарван жената на предателя беше въздух; той гледаше край нея или през нея. Тя имаше чувството, че погледът му минава през плътта и кръвта и сякаш тя не съществуваше вече. Запя тихо, като на себе си, песента за смъртта и караше сърцето си да заспи завинаги.
Хората от прерията имаха огромна власт над собственото си тяло. Хианцинта искаше да умре, защото мъжът й беше предател.
В същия час Уинона разпали отново огъня в шатрата на Четансапа. Токай-ихто пристъпи към тежко ранения си другар, който го поздрави мълчаливо, с все същия мрачен и изпитателен поглед. Вождът извади още веднъж червената си бойна лула и я показа на Четансапа под светлината на огъня. Тя беше много красиво изработена.
— Познаваш ли я, Четансапа?
Мина доста време, преди да дойде отговорът: