Синовете на Великата мечка

Вождът гледаше към навалицата навън. Никой не се помръдваше.

— Ще се съгласим ли ние да станем кучета и да оставим уачичун да ни тъпчат? — попита Чотанка.

— Може би уачичун няма повече да ви тъпчат — отвърна вождът. — Но вие ще трябва да си отрежете косите, защото те заповядват така. Няма да можете да разговаряте с всички братя от собственото си племе, защото уачичун ни разделиха.

Тук, в тази земя, вие никога няма да можете да изкарвате достатъчно прехрана, за да задоволявате нуждите на своите шатри, а ще трябва вечно да гладувате и да чакате милостиня.

— Нека да вървим! — извикаха много гласове.

— Затова аз искам да ви заведа в една страна — говореше вождът, — където тече вода и където тревата расте по-зелена и по-сочна. Пътят дотам е много дълъг и е много труден през зимата. Някои смели бойци вече са го извървели или са се опитвали да го извървят. За да знаете цялата опасност, с която искаме да се нагърбим, аз ще ви разкажа речта на вожда Хинматон-ялаткит към хората от неговото племе шехептини. Когато положението на племето шехептини станало същото, както сега на дакота, и то не можело повече да живее в своите стари ловни райони, техният вожд поел посред зима, при непрекъснати боеви с преследвачите им дългия път към страната на Великата майка, наричана от дългите ножове Канада. Тъкмо когато стигнали границата обаче, мъжете, жените и децата били толкова изнурени и дългите ножове били толкова многобройни, че смелите шехептини били принудени да се предадат на една крачка пред границата на свободната прерия. В този час вождът Хинматон-ялаткит произнесъл следните думи пред своите мъже: „Аз съм уморен от боевете. Нашите вождове са избити. Виждащото око е мъртъв, Тохулхулзате също е мъртъв. Мъртви са и всички наши възрастни мъже. Сега младежите ще кажат да или не. Онзи, който ги предвождаше, е мъртъв. Студено е и ние нямаме никакви завивки. Малките деца мръзнат. Мнозина от моя народ избягаха в планините без никаква храна и без завивки. Никой не знае къде са те, може да са измрели от студ. Бих искал да имам време, за да потърся своите деца и да видя колцина от тях мога да намеря. Може да ги намеря сред мъртъвците. Чуйте ме, вождове, аз съм уморен. Сърцето ми е болно и тъжно. Слънцето залязва. Аз никога вече няма да се бия…“ Така говорил вождът, когато се предал на дългите ножове край границата, на една-единствена крачка пред свободната земя. И ние с вас искаме да тръгнем по един път, който е също така дълъг и също така студен. И ние ще мръзнем и ще гладуваме и може би някои дълги ножове ще ни преследват. Но те няма да излязат срещу нас с големите си тайнствени железа, както са го сторили сре-щу хората на Тасунка-витко. Ние сме по-малко на брой. Това ще бъде нашата защита. Ако волята ни е достатъчно силна, ние ще се преборим със зимата. Нашите сърца не бива да се уморят и да се натъжат. Ние ще поемем нашия път още тази нощ. Ще се махнем оттук. Нищо друго не биха ни посъветвали нашите велики главни вождове и нашите велики заклинатели, ако можеха да бъдат днес при нас. Ако един ден техните уши чуят, че ние сме станали свободни хора, сърцата им ще се възрадват. Аз казах, хау.