Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Възможно е. Но Уинона не се страхува.
— Искам да отида да й се притека на помощ в моята шатра.
— Ти си ми по-необходим тук.
Чапа се подчини и остана, за да бъде подръка на своя вожд.
През отвора на вратата в шатрата се вмъкна Хапеда. Той избърза към Токай-ихто, който му разреши да говори.
— Бях на пост заедно с Часке — заразказва момчето бързо и възбудено. — Исках да ти обадя, щом дойде Шонка, за да не изненада шатрата. Него още го няма. Но дойде Шеф дьо Лу, когото уачичун наричат и Тобиас, и сега той чака край скалата, където стои кулестият жребец. Шеф дьо Лу ми каза, че Шонка е тръгнал насам заедно с трима въоръжени мъже. Това имам да ти кажа, вожде. Освен това Шеф дьо Лу пита дали да дойде в шатрата, или да остане на пост вън.
— Кажи му да отиде до следващата граница — по посока на Ке Сапа, Блек Хилс, и да провери там дали е свободен пътят за нас. Със своя пъстър жребец той може да стигне оттук до границата на резервата и да се върне обратно за два часа. Искам веднага да получа сведение какво е видял там. А ти остани заедно с Часке на пост край скалата.
— Добре — Очите на момчето блеснаха от радост. То изчена веднага.
Младият вожд излезе от полутъмната типи навън в черната нощ. Тежки облаци закриваха луната и звездите. Никаква светлина наоколо, само замръзналата повърхност на почти пресъхналото езерце поблясваше леко. Вятърът беше позатихнал. Скоро щеше да започне отново да вали сняг. Няколко кучета виеха все още. Бяха навярно най-много пет или шест. Гладуващите хора отдавна вече бяха заклали и изяли повечето животни.
Вождът гледаше и се ослушваше напрегнато. Проследи с поглед отделни пробягващи между шатрите фигури. Те изчезваха в някоя нова типи и пак излизаха, за да се пъхнат бързо в друга. Въпреки мрака той позна Уинона. Заедно с нея вървяха и две момичета. Когато едното от тях пробяга близо до вожда, той го повика.
— Светкавичен облак! Малката се приближи тичешком.
— Какво говорят хората в шатрите?
Бяха дошли всички жени, само Унчида все още я нямаше и младият вожд страдаше от нейното отсъствие. Огънят в шатрата сега грееше силно и осветяваше украсения с короната от орлови пера завърнал се вожд.
— Той е жив!
Много гласове нададоха този вик, някои вече възторжено, а други все още въпросително. Че онзи, когото те бяха смятали за мъртъв, стои сега пред тях, се стори на мнозина знак на духовете и те бяха готови да му се подчинят.
Младият вожд още не бе казал нито дума. Погледът му се плъзгаше все така търсещ в мрака, защото не бе дошъл и един от мъжете. Хавандшита — заклинателят, лечителят, най-възрастният старейшина, мирновременният вожд на Мечата орда — все още не идваше. Всички го очакваха, защото според старите обичаи той трябваше пръв да каже за някое начинание „да“, преди бойният вожд да има право да го проведе.
Защо Хавандшита не идваше? Четансапа, за чието идване бе настоял заклинателят, беше тук. Той беше тук, макар да не можеше нито да чуе, нито да говори, нито да се изправи. Но мъжете от бивака не се срамуваха вече от прокудения. Не го бяха прогонили отново в пустошта.
Хавандшита все още не идваше.
Тогава младият вожд се овладя и заговори сам на бойците и макар гласът му да не кънтеше високо и да се прекъсваше от кашлица, всички обитатели на бивака на Мечата орда разбираха думите му в нощната тишина.
— Мъже на дакота! Аз се завърнах, след като Червената лисица и дългият нож Джекмън ме плениха чрез измама. Аз се завърнах при вас, но Шонка иска отново да ме прогони от вашите шатри. Аз ще си тръгна. Да. Но няма да си тръгна сам. Дойдох, за да отведа от резервата и вас, и вашите шатри към далечните поля и гори на север, от другата страна на Мисури, където ще можем да живеем отново свободно.
Младият вожд направи малка пауза. Усети, че напрежението на слушателите му нараства.
— Преди обаче вие да направите с мен първата крачка — продължи Токай-ихто, — аз искам да ви кажа истината за вашия живот тук, в „лошата земя“, и запътя, по който искам да ви поведа. Смелостта се нуждае от истината, ако иска окончателно да победи. Аз трябваше да науча това в собствения си живот.
— Хау! — извика Стария гарван сред заслушаната тълпа.
— Знам, че вие сте гладни и жадни и че ви мамят — поде отново речта си вождът. — Може би великото ухо във Вашингтон все някога ще научи за тази измама и вие и вашите деца ще можете да получите някога шарените бизони и консервите месо, които ви се полагат. Мнозина от нас сигурно ще измрат от глад и болести, тогава малцина други биха могли да понапълнеят и да се заситят, заради което ще трябва да танцуват пред белите мъже, а те ще им се надсмиват.